Уильям Берроуз - Голият обяд

Карл мина през площада на Градския съвет… Метални голи скулптури, високи двадесет метра, с медни гениталии се сапунисваха под искрящи душове… Куполът на Градския съвет, от стъкло и мед, се врязваше в небето.

Карл се обърна и се загледа към американски турист, хомосексуалист, който наведе очи и зарови в пакет цигари…

Карл влезе в стоманено-емайловия лабиринт на Министерството, приближи информацията… и даде картичката.

— Пети етаж… Стая двадесет и шест…

В стая двадесет и шест една сестра го огледа със студените си подводни очи.

— Доктор Бенуей ви очаква — каза тя и се усмихна. — Влезте направо.

— Като че ли си няма друга работа освен да ме чака — помисли си Карл…

Кабинетът беше съвършено тих и изпълнен с млечна светлина. Докторът стисна ръката на Карл, като не отделяше очи от гръдния кош на младия човек…

— Виждал съм този човек преди — помисли си Карл… — Но къде?

Седна и кръстоса крака. Погледът му попадна на пепелника на бюрото и той запали цигара… Обърна питащите си очи към доктора, в тях имаше повече от сянка на нахалство.

Докторът изглеждаше смутен… Той се суетеше и покашляше… и се пипкаше с някакви книжа…

— Ъкъ — каза той най-накрая. — Ако се не лъжа, вашето име е Карл Петерсън — очилата му се смъкнаха на носа — пародия на академични маневри… Карл кимна… Докторът не погледна към него, но явно бе отбелязал утвърдителния знак… Той бутна нагоре очилата си с един пръст и отвори папка върху бялото емайлирано бюро.

— Мммммммм, дааа. Карл Петерсън — той галещо повтори името, издаде напред устни и закима. Рязко проговори отново. — Знаете, разбира се, че се опитваме. Ние всички се опитваме. Понякога, разбира се, не успяваме — гласът му затихна, слаб и тънък. Той сложи ръка на челото си. — За да пригодим държавата — която е просто средство — към нуждите на всеки отделен индивид — гласът му така неочаквано прогърмя, дълбок и силен, че Карл се сепна. — Според нас това е единствената функция на държавата. Нашите познания… непълни, разбира се — той направи лек пренебрежителен жест… — Например… Например… да разгледаме въпроса за сексуалните отклонения — докторът се заклати на стола си. Карл внезапно се почувства неловко.

— Ние считаме това за нещастие… за болест… определено не нещо, което трябва да бъде забранено или… ъъ… санкционирано повече от… да кажем туберкулозата… Да — повтори той твърдо, като че ли Карл бе изразил несъгласие… — Туберкулозата. От друга страна, безспорно е, че всяка болест налага известни, да кажем, задължения , известни необходими мерки от профилактичен характер, които властите, загрижени за общественото здраве, трябва да вземат естествено , ненужно е да казвам, като се стараят това в минимална степен да затормози нещастния индивид, който е, без за това да има каквато и да е вина… ъъ заразен… Тоест, разбира се, минимални неудобства, съответстващи на адекватната защита на другите граждани, недокоснати от заразата… Така че ние не смятаме задължителната ваксинация против едра шарка за неразумна мярка… Нито пък поставянето в изолация при някои инфекциозни болести… Сигурен съм, че ще се съгласите, че гражданите, заразени от… ъъ… това, което французите наричат „Les Maladies galantes“ 41, хе, хе, хе, трябва да бъдат принуждавани да се подложат на лечение, ако не сторят това доброволно — докторът продължи да се киска и клати на стола като механична играчка… Карл осъзна, че от него се очаква да каже нещо.

— Това изглежда напълно разумно — каза той. Докторът престана да се киска. Внезапно замръзна.

— Та да се върнем на този въпрос… ъъ… за сексуалните отклонения. Откровено, ние не разбираме — най-малкото ненапълно — защо някои мъже и жени предпочитат… ъъъ… сексуалната компания на собствения си пол. Ние знаем, че това явление е… ъъ… много разпространено и при определени обстоятелства от компетенцията на това министерство.

За първи път очите на доктора погледнаха Карл. Очи без следа от топлина и омраза или каквото и да е чувство, което Карл някога бе изпитвал или наблюдавал у друг, същевременно студени и напрегнати, хищни и безучастни. Карл внезапно се почувства уловен в капан сред тази тиха стая като подводна пещера, откъснат от източниците на топлина и сигурност. Представата му за собствената му личност, която седеше там, спокойна и нащрек и с леко маниерно презрение, започна да се разсейва, като че ли животът се изпаряваше от него, за да се смеси с млечносивата атмосфера на стаята.