Уильям Берроуз - Голият обяд

Демокрацията прилежно е въведена на Острова. Има Сенат и Конгрес, където се водят безкрайни сесии, разискващи извозването на боклука и чистотата на улиците, единствените въпроси, които са под тяхна юрисдикция. През един кратък период около средата на деветнадесети век им е било разрешено да контролират Министерството на Бабунските грижи, но тази привилегия им била отнета поради липса на кворум в Сената.

Пурпурногъзите бабуни били донесени на острова от пирати през XVIII век от Триполи. Съществува легенда, че когато бабуните напуснат Острова, той ще падне. В чий ръце или как, не се уточнява, но е углавно престъпление да се убие бабун, макар че тези животни вършат страшни пакости и тормозят гражданите. От дъжд на вятър някой човек полудява, убива три-четири бабуна и се самоубива.

Президентският пост се налага насилствено на някой особено отвратителен и непопулярен гражданин. Да бъдеш избран за Президент е най-голямото нещастие и срам, което може да сполети един островитянин. Униженията и оскърбленията са непоносими и малко президенти преживяват целия си мандат, обикновено след една-две години умират от отчаяние. Експедитора едно време е бил президент и е изслужил пълните пет години на мандата си. Впоследствие си е сменил името и се е подложил на пластична операция, за да заличи, доколкото е възможно, спомена за своя срам.

— Да, разбира се… ще ви платим — говореше Марви на Експедитора.

— Но ти не се притеснявай. Може да стане малко по-късничко.

— Не се притеснявай! По-късничко!… Слушайте.

— Знаем. Всичко знаем. Компанията си иска изкуствения бъбрек на жена ви… Взимат на баба ви железния бял дроб.

— Това е доста просташко, момчета… Честно казано, ще ми се изобщо да не се бях замесвал в тази… ъъ… работа. В тази кървава мас има прекалено много карболова киселина. Миналата седмица слязох до митницата. Забих една дръжка от метла в една кутия с това и веднага изяде края. Освен това вонята може да те повали по задник. Вземете се разходете покрай пристанището.

— А, аз такова нещо няма да направя — изпищя Марв. В Зоната е знак на кастова принадлежност никога да не се докосваш и дори приближаваш до това, което продаваш. Ако направиш подобно нещо, ще те заподозрат, че си прост уличен търговец. По-голямата част от стоките в Зоната се продават от улични търговци.

— Защо ми разправяте всичко това? Ужасно е! Да му мислят търговците на дребно.

— О, лесно ви е на вас, можете да се измъкнете. Но аз трябва да поддържам репутацията си… Ще има неприятности.

— Да не би да намекваш, че има нещо незаконно в тази операция?

— Не точно незаконно . Но нещо мътно. Определено.

— О, върви си на Острова, преди да е паднал! Помниме те, като си продаваше червения гъз в кенефите на Площада за пет пезети.

— Пък и нямаше много мераклии — добави Лейф. Той провлачи последното „и“. Експедитора не можа да издържи този намек за островния му произход… Той се изправи и се превърна в най-леденото олицетворение на английски аристократ, като се приготви да изнесе студена, остра и унищожителна реч, но от устата му излезе жално хлипане и той изскимтя като ритнато куче. Изплува лицето му отпреди операцията сред дъгоцветното сияние на омразата… Той започна да сипе псувни на зловещия, приглушен гърлен диалект на Острова.

Островитяните твърдят, че са пълни невежи относно своя диалект и отричат съществуването му.

— Ние сме британци — казват те. — Ние не говорим на гаден диалект.

По ъгълчетата на устата на Експедитора излезе пяна. Той плюеше малки топчета слюнка, подобни на парченца памук. Вонята на душевна низост го обгърна като зелен облак. Марви и Лейф отстъпваха, като плещеха припряно и разтревожено.

— Той полудя — безгласно каза Марви. — Да се махаме оттук.

Хванати за ръка, те се измъкват навън сред мъглата, която покрива Зоната през зимните месеци като в студена турска баня.

Карл Петерсън намери в пощенската си кутия картичка, която го известяваше, че трябва да се яви в десет часа на среща с доктор Бенуей в Министерството на Менталната хигиена и профилактика…

— Какво, по дяволите, искат от мен? — помисли си той ядосано… — Най-вероятно е грешка… — но той знаеше, че те не правят грешки… Със сигурност никога не грешаха самоличността на гражданите…

Трудно би хрумнало на Карл да не се яви на срещата, макар че неявяването не влечеше след себе си наказание… Свободната република беше държава на благоденствието. Ако някой поданик искаше нещо — от каруца костно брашно до сексуален партньор, — веднага се намираше служба, която да му предложи ефективна помощ. Заплахата, спотаена в тази всеобгръщаща грижовност, задушаваше идеята за бунт…