Уильям Берроуз - Голият обяд

— Да, докторе. Лиз е много болна, така и не се оправи след единайстото си помятане… Имаше нещо много странно в това. Доктор Ферис направо ми каза: „Арч, не трябва да виждаш това същество.“ И той така ме изгледа, че плътта ми залази… Така е, докторе, добре го каза. Не е това, което беше. А и твоите лекарства май не й помагат. Да ти призная, не може да различи нощ от ден, откакто си сложи от капките за очи, дето ти й ги даде миналия месец. Но, докторе, ти трябва да знаеш, че аз не бих шибал Лиз, старата крава, за да не обиждам майката на моите мъртви чудовища. Не и когато имам това сладко малко петнайсетгодишно нещо… Нали знаеш, че това момиче работеше в Салона на Мерилу за Изправяне на коса и избелване на кожа в негърския квартал.

— Занимаваш ли се с черно пилешко, а, Арч? Това негърско пиче?

— Съвсем сериозно, докторе. Съвсем сериозно. А сега, както казват, дългът ме зове. Трябва да се връщам при леглото на болната.

— Ловя бас, че трябва да й се смазва.

— Докторе, така е. Тя наистина е суха дупка… Е, благодаря за опиума.

— И благодаря за оборота, Арч… хи… хи… Абе, Арчи, някоя вечер, ако го закъсаш и не можеш да го вдигнеш, намини да пийнем по един йохимбин…

— Ще намина, докторе. Непременно ще намина. Ще бъде като в добрите стари времена.

— И така, връщам се аз вкъщи, затоплям вода и правя смес от опиум, карамфил, кимион и я давам на Лиз, мисля, че я пооблекчи малко. Най-малкото престана да ме тормози… Малко по-късно пак отидох до доктор Паркър да си купя презерватив… и тъкмо излизах, срещам Рой Бейн, много свестен пич. Няма по-готин човек от Рой Бейн в Зоната… И така, той ми вика, казва ми: „Арчи, виждаш ли онзи стар негър, ей там, на поляната? Ами, да му еба майката, тоя идва всяка вечер по едно и също време, можеш да си сверяваш по него часовника. Виждаш ли го, зад копривата? Всяка вечер около осем и половина отива в оная поляна там и си праска чекии със стъклена вата… Казват, проповядващ негър.“

— Ето защо знаех горе-долу колко е часът в петък, тринайсти, и едва ли е било повече от двайсет минути, може би половин час след това, бях взел испанска муха в аптеката на Доктора и тя тъкмо беше почнала да ми действа, вървях покрай блатото Гренъл на път за негърския квартал… Блатото завива, там е имало негърска колиба… Изгорили този стар негър в Путка Лиз. Негърът имал афтоза и бил абсолютно сляп… И онова бяло момиче от Тексаркана крещи: „Рой, този стар негър ме гледа гадно. О, Господи, цялата се чувствам омърсена.“

— Спокойно, Сладурче, не се коси. Аз и момчетата ще го изгорим.

— Горете го бавно, скъпи. Бавно. Заболя ме главата от него.

— И така, те изгорили негъра, а онова момче взело жена си и се върнали в Тексаркана, без да плати бензина и старият Шепнещ Лу, който държи бензиностанцията, цяла есен само за това говори: „И да видиш, тези гражданчета идват тук, изгарят негър и дори бензина не си плащат.“

— Честър Хут разби негърската колиба и я построи наново зад къщата си в Кървавата долина. Покри всички прозорци с черен плат и каква става вътре, не е за разправяне… Честър си има някои странности… Точно там, където беше негърската колиба, точно от другата страна на ливадата на Брукс, дето всяка пролет се наводнява, само че тогава не беше на Брукс… принадлежеше на един човек на име Скрентън. Това място беше изследвано още през 1919… Мисля, че се сещате кой е свършил тази работа… Хъмп Кларънс, който намираше кладенци от тази страна… Много свестен пич, нямаше по-готин човек в Зоната от Хъмп Кларънс… Та точно там се натъквам на Тед Спигът, който ебе едно кално кутре.

Лий прочисти гърлото си. Писарят погледна над очилата си.

— Ако имате търпение, млади момко, да почакате, докато свърша това, което исках да кажа, ще се заема с вашата работа.

И той заразказва някакъв анекдот за един негър, който хванал хидрофобия от една крава.

— И татко ми казва: „Напиши си домашните, синко, и ще идем да видим онзи луд негър…“ Бяха го вързали с вериги за леглото и той мучеше като крава… Скоро ми писна от този стар негър. Ще ме извините, имам работа в Тайната секция, Хи-хи-хи!

Лий слушаше ужасен, Областният писар често прекарваше седмици в тайната, като живееше от скорпиони и каталози на Монтгомъри Уорд. На няколко пъти неговите помощници са разбивали вратата и са го изнасяли почти умрял от глад. Лий реши да изиграе последната си карта.

— Мистър Анкър — каза той. — Моля ви се като един Гръб на бръснач на друг — и той извади членската си карта на Гръб на бръснач, спомен от хулиганското му минало.