Уильям Берроуз - Голият обяд

Четат документите с лупа.

— Понякога вкарват между редовете мръсен лимерик 40.

— Може би си мисли, че ще ги продаде за тоалетна хартия. Този боклук за лично ползване ли е?

— Да.

— Той каза да.

— А ние откъде да знаем това?

— Имам си удостоверение.

— Умник. Свали си дрехите.

— Да. Може би има мръсни татуировки.

Претърсват тялото му като му бръкват в задника, за да не би да носи контрабанда и го оглеждат внимателно за следи от содомия. Намокрят косата му и занасят водата на изследване.

— Може да има наркотик в косата си.

Най-накрая конфискуват куфара му и той излиза от навеса, олюлявайки се, с петдесеткилограмова бала документи.

Около дузина клеркове стоят на изгнилите дървени стъпала на старата Съдебна палата. Те наблюдават с бледите си сини очи как наближава и бавно въртят глави върху сбръчканите си вратове (бръчките са пълни с прах), за да проследят тялото му нагоре по стълбите и през вратата. Вътре прахта виси във въздуха като мъгла, стели се от тавана и се вдига на облаци от стъпките му. Изкачва се по опасно стълбище — бракувано през 1929. Веднъж стъпалото му пропада и сухите трески се забиват в плътта на крака му. Стълбището свършва с бояджийско скеле, закачено с вехто въже и скрипци за греда, почти невидима в прашната далечина. Той предпазливо се издърпва до една кабинка на виенско колело. Тежестта му задвижва хидравлични механизми (чува се шум от течаща вода). Колелото тихо и гладко се завърта и стига до ръждясал железен балкон, тук-там на дупки като износена подметка. Той върви по дълъг коридор, от двете му страни има врати, повечето заковани с пирони и дъски. В един кабинет, „Близкоизточни изисканости“ пишеше на зелена месингова табелка, Мъгуъмпът лови термити с дългия си черен език. Вратата на кабинета на Областния писар е отворена. Областният писар стои вътре и смърка емфие, заобиколен от шестима помощници. Лий застава на прага. Областният писар продължава да говори, без да вдига глава.

— Срещнах Тед онзи ден… много свестен човек. По-готин тип от Тед Кранчето в Зоната няма… Спомням си, беше петък, защото Старата беше се тръшнала на легло с менструални парцали и аз отидох в аптеката на доктор Паркър, на улица „Далтън“ точно срещу Салона на Мама Грийн за Етичен масаж, където беше платената конюшня на Джед… А пък Джед, ей сега ще си спомня второто му име, беше кривоглед с лявото око, а пък жена му беше от някакво място на изток, май от Алжир, и след като Джед умря, тя отново се омъжи, омъжи се за едно от момчетата на Хут, Клем Хут ако не ме лъже паметта, много добро момче, беше някъде на петдесет и четири, петдесет и пет по онова време… И му викам аз на доктор Паркър: „Жена ми е на легло с менструални парцали. Продай ми две унции опиум.“

— А докторът вика: „Добре, Арч, но трябва да се разпишеш в книгата. Име, адрес, дата на покупката. Такъв е законът.“

— И аз попитах доктора какъв ден сме и той каза: „Петък, 13-ти.“

— Аз казвам: „Аз май моят съм го взел всичкия.“

— Както и да е — казва Докторът, — тази сутрин тук дойде един човек. Изтупан такъв. И вади рецепта за един флакон морфин… Малко особена рецепта, написана на тоалетна хартия… И аз направо му казвам: „Господине, подозирам, че сте наркоман.“

— Ноктите ми растат навътре. Умирам от болки, казва той.

— Добре, казвам аз. Трябва да бъда внимателен. Но тъй като ти наистина имаш нужда и рецепта от дипломиран доктор, за мен е чест да те обслужа.

— Този лекар наистина беше дипломиран — казва той, а аз явно не съм знаел какво върша, защото съм му дал по погрешка препарат за чистене на тоалетни… Така че, предполагам, добре се е наредил.

— Тъкмо си е изчистил кръвта.

— Знаеш ли, това и на мен ми се е случвало. Сигурно е малко по-добре от сяра и меласа… Абе, Арч, не мисли, че си пъхам носа в чужди работи, но нали знаеш, човек няма тайни от Бога и от аптекаря си… Шибаш ли още Старата Сива кобила?

— Как бе, докторе… Аз съм семеен човек и съм Старейшина на Вярата на Първата Не-секс-тантска деноминация, и не съм се докосвал до конски задник, откакто бяхме деца.

— Какви дни бяха. Помниш ли, като смесих гъшата мас с горчица? Винаги съм си бил такъв — обърквам бурканите. Можеха да те чуят как пищиш и в Област Путка Лиз, като пор, на който са му отрязали ташаците.

— Бъркаш, докторе. Ти беше с горчицата, а аз трябваше да те чакам, докато се оправиш.

— Ще ти се, Арч. Четох за това веднъж в едно списание там, в зелената беседка зад гарата… Чакай, какво исках да ти кажа преди малко? Арч, ти не си ме разбрал правилно… Като казах Старата Сива кобила, имах предвид жена ти… Искам да кажа, че не е това, което беше едно време с всички тези циреи и антракси и хемороиди и афтоза.