Уильям Берроуз - Голият обяд

Д-р Бенуей оперира в аудитория, пълна със студенти:

— Да, момчета, едва ли друг път ще ви се отдаде случай да наблюдавате тази операция и затова си има причина… Виждате, че тя няма абсолютно никаква медицинска стойност. Никой не знае каква е била първоначалната й цел и дали изобщо някога е имала цел. Аз лично смятам, че още от началото тя е била едно чисто артистично изпълнение.

— Точно както тореадорът със своите умения и знания се изтръгва от опасността, която сам е предизвикал, така при тази операция хирургът съзнателно застрашава живота на пациента, а след това с невероятна скорост и бързина го измъква от зъбите на смъртта в последния възможен миг… Виждал ли е някой от вас изпълнение на доктор Тетразини? Казвам изпълнение преднамерено, защото неговите операции бяха артистични изпълнения. Той започваше, като хвърляше скалпела от другия край на стаята по пациента и се появяваше като балетист. Скоростта му бе невероятна: „Не им давам време да умрат“ — казваше той. Туморите го докараха до бяс. „Шибани недисциплинирани клетки!“ — ръмжеше той и атакуваше тумора като мускетар.

Млад мъж се спуска в операционния театър, измъкна скалпел и приближава пациента.

Д-Р БЕНУЕЙ: Еспонтанео! Спрете го, преди да разпори пациента ми!

(Еспонтанео е термин от коридата и означава човек от публиката, който скача на арената, измъква скрит плащ и прави няколко набега към бика, преди да го извлачат навън.)

Санитарите се боричкат с еспонтанеото и той най-накрая е отстранен от залата. Анестезиологът се възползва от объркването и изтръгва една златна коронка от устата на пациента…

Минавам покрай стая номер 10, в която бях довчера… Предполагам раждане… Подлоги, пълни с кръв, тампони и безименни женски субстанции, достатъчни да замърсят цял континент… Ако някой ми дойде на свиждане в старата стая, ще си помисли, че съм родил чудовище, факт, който Министерството на външните работи иска да потули…

Музика от „Аз съм американец“ … Възрастен господин, облечен в раирани панталони и сако, каквито носят дипломатите, стои на трибуна, покрита с американското знаме. Западнал, стегнат в корсет тенор пее „Знамето, обсипано със звезди“ , акомпанира му цял оркестър. Като пее, леко фъфли.

ДИПЛОМАТА: (чете от огромна ролка телеграфна лента, която се натрупва все повече и повече и се увива около краката му):

— Ние категорично отричаме, че който и да е гражданин на Съединените американски щати от мъжки пол…

ТЕНОР: — О, каши! вишдаш ли… — гласът му изневерява и той минава на висок фалцет.

В звукозаписната кабина Организатора забърква сода бикарбонат и се оригва в ръка:

— Тоя гаден тенор е некадърник — мърмори той кисело. — Майк! руруру — викът преминава в оригня. — Спри това педерастко пърдене и му връчи заповедта за уволнение. Изхвърляме го веднага… Пусни онази лесбийка, спортистката със сменения пол… Поне е професионален тенор… Костюм? Откъде да знам? Да не съм оня капут от дизайнерския отдел! Какво? Целият дизайнерски отдел е затворен от съображения за сигурност? Кво, аз да не съм октопод? Добре… Какво ще кажеш за нещо индианско? Покахонтас или Хайауата?… Не, не, не става. На някой поданик може да му дойде умната идея да върнем всичко на индианците… Униформа от Гражданската война, куртка на Севера и панталони на Юга, да покажем, че те отново са заедно? Може да излезе като Бъфало Бил или Незнайния воин, или този поданик няма да се откаже от тая гадост, искам да кажа радост, или като редник, или като Момче от пехотата, или като Незнайния воин… Това е най-доброто… Ще я покрием като паметник, така никой няма да я гледа…

Лесбийката, скрита в papier mâché Arc de Triomphe 20, изпълва мощните си бели дробове и надава страхотен писък.

— О, кажи, вее ли се още Знамето, Обсипано с звезди…

Arc de Triomphe се разцепва от върха до основата. Дипломатът поставя ръка на челото си.

ДИПЛОМАТА: Че някой гражданин на Съединените щати от мъжки пол е родил в Интерзоната или на което и да е друго място…

— Над земята на СВОБОДНИТЕЕЕЕЕЕЕ…

Устните на дипломата се мърдат, но никой не го чува. Организатора притиска ушите си с длани:

— Майко Божия — крещи той. Ченето му започва да вибрира като драмбой, внезапно излита от устата му… Ядосан, той се опитва да го хване, не успява и прикрива устата си с ръка.

Триумфалната арка пада с раздиращ трясък и се появява лесбийката, застанала на пиедестал, по бандаж от леопардова кожа, под който се очертава фалшив член… Тя стои там, усмихва се глупаво и разтърсва огромните си мускули… Организатора пълзи по пода, търси ченето си и крещи неразбираеми заповеди: