Уильям Берроуз - Голият обяд

Моряка даде монета на момчето. Плавната му походка го занесе до масата на Тлъстия и той седна. Дълго стояха без да проговорят. Кафенето беше построено в едната страна на каменен склон, на дъното на висок бял каньон от зидария. Лицата на Града течаха покрай кафенето тихи като риби, опетнени от порочни навици и насекомна похотливост. Осветеното кафене бе водолазен звънец със скъсан кабел, устремен към черни дълбочини.

Моряка лъскаше ноктите си в реверите на карирания си костюм. Подсвиркваше си през лъскави, жълти зъби.

Когато помръдне, от дрехите му се понася дъх на плесен, мухлясалата миризма на изоставени съблекални. Изучава ноктите си с фосфоресцираща съсредоточеност.

— Имам нещо хубаво, Тлъст. Мога да доставя двайсет. Трябва ми капаро, разбира се.

— Веднага?

— Нямам двайсет в джоба си. Казвам ти, твърдо — Моряка гледа ноктите си, като че ли изследва диаграма. — Знаеш, че винаги доставям.

— Нека бъдат трийсет. И десет ампули предплата. Утре, по това време.

— Трябва ми веднага една ампула, Тлъст.

— Ходи да се поразходиш. Ще получиш.

Моряка се понася към площада. Вестникарче му бута вестник в лицето, за да прикрие ръката си, устремена към писалката му. Моряка не спира. Вади писалката и я чупи като орех с дебелите си, възлести, розови пръсти. Вади оловна тубичка. С малко извито ножче отрязва единия край. Черна мъгла излезе навън и увисна във въздуха като врящ катран. Лицето на Моряка се разтвори. Устата му се залюля към дългата туба и изсмука черната пара, завибрира в свръхзвукови перисталтични движения и изчезна сред безшумна, розова експлозия. Лицето му се върна на фокус, непоносимо отчетливо и ясно, горящата жълта дамга на дрога, жигосана на сивия хълбок на милиони пищящи дроги.

— Това ще ми държи един месец — реши той, като се посъветва с невидимо огледало.

Всички улици на града се спускат между дълбоки каньони към обширен, бъбрековиден площад, изпълнен с тъмнина. Стените на улицата и площада са надупчени от кафенета и жилищни кубчета, някои дълбоки пет-шест стъпки, други, губеха от погледа сред мрежа от стаи и коридори.

На всички нива лабиринт от мостове, въжени пътеки, въжени автомобили. Кататонични младежи, облечени като жени в роби от зебло и изгнили парцали, лицата им грубо и тежко гримирани с ярки бои върху синините и мозайката от неравни, гнойни разрези, стигащи до перлената кост, се блъскат в минувачите с тиха, прилепчива настойчивост.

Трафиканти на Черно месо, плът от гигантската водна черна стоножка — понякога достигаща дължина два метра, — открита сред черни скали и сияйни кафяви лагуни, показват парализирани раковини в камуфлажните джобове на Площада, видими само за Любителите на Месото.

Последователи на древна невъобразима търговия плещят на етруски, наркомани, зависими от все още не-синтезирани наркотици, черноборсаджии от Третата световна война, хирурзи на телепатична чувствителност, остеопати на духа, изследователи на нарушения, отхвърлени от любезни, параноични шахматисти, изпълнители на фрагментарни постановления, записани с хебефреничен 18стенографски почерк, атакуващи невъобразими поражения срещу духа, началници на несъздадени полицейски участъци, унищожители на изискани мечти и носталгии, изпитани върху чувствителните клетки на абстиненцията и сменени срещу суров волеви материал, пиячи на Тежката течност, запечатана в прозрачния кехлибар на мечтите.

Кафенето за Срещи заема едната страна на площада, лабиринт от кухни, ресторанти, спални кубчета, опасни железни балкони, мазета, които се отварят към подземни бани.

Голи Мъгуъмпи 19седят на столчета, покрити с бяла коприна, и смучат цветни, прозрачни сиропи през алабастрови сламки. Мъгуъмпите нямат черен дроб и се прехранват изключително със сладко. Тънки, синьо-лилави устни, острата като бръснач човка от черна кост, с която те често се разкъсват един друг на парцали в боевете за клиенти. Тези същества секретират от еректиралите си пениси течност, причиняваща зависимост, която удължава живота, като забавя метаболизма. (Всъщност се оказа, че всички удължаващи живота вещества причиняват зависимост, пропорционална на тяхната ефективност.) Пристрастените към Мъгуъмповата течност се наричат Влечуги. Някои от тях се разтичат по столовете с гъвкавите си кости и черно-розова плът. Ветрило от зелен хрущял, покрито с кухи, щръкнали косми, през които Влечугите поемат течността, стърчи иззад всяко ухо. Ветрилата, които помръдват от време на време, докосвани от невидими повеи, служат и за някаква особена форма на общуване, известна само на Влечугите.