Уильям Берроуз - Голият обяд

— Щото за толкоз глапуф селяк трябва да избягваме думата, не е ли така? Иначе той ще се насере от страх. Кашлям и плюя са, мисля, гадни думи?

Казва на глас:

— Това е catarro de los pulmones 17.

Карл говореше с доктора навън под дясната колонада, а дъждът от улицата плискаше по обутите му в панталони крака и си мислеше на колко хора го е казвал, и стълбите, верандите, поляните, коридорите и улиците по света, отразени в очите на доктора… задушните немски беседки, сгъваеми масички до тавана, тихата, прокобна миризма на уремия, процеждаща се под вратата, крайградски поляни, звукът на пръскащия вода в спокойната нощ в джунглата под тихите крила на комара анофелес. (Забележка: Това не е литературна фигура. Комарите анофелес са тихи .) Дискретна клиника в Кенсингтън, застлана с дебели килими: корав брокатен стол и чаша чай, съвременната шведска всекидневна с водни зюмбюли в жълта ваза — а отвън е синьото като китайски порцелан северно небе и носещи се облаци под лошите акварели на умиращ студент по медицина.

— Мисля, един шнапс, фрау Подшнит.

Докторът говори по телефона. Пред него има шахматна дъска.

— Много сериозно заболяване, мисля… разбира се, без да съм видял флуроскопа — той вдига един офицер и замислено го премества. — Да… двата бели дроба… съвсем определено — той затваря слушалката и се обръща към Карл. — Забелязал съм, че раните на тези хора заздравяват удивително бързо, а и случаите на инфекции са много редки. Проблемите винаги са с белите дробове, пневмония… или, разбира се, Стария Верен — докторът сграбчва кура на Карл, скача във въздуха и избухва в груб, селяшки смях. Европейската му усмивка игнорира пакостта, сторена от някое непослушно дете или животно. Той продължава, без да се запъва, на тайнствения си, безтелесен английски, без какъвто и да е акцент. — Старият Верен Бацилус Кох — докторът събира пети и накланя глава. — В противен случай тъпите им селски гъзове щяха така да се наплодят, че да задръстят морето, нали? — той изкрещява пронизително и навира лицето си в Карл. Карл отстъпва настрани, зад него е сивата стена на дъжда.

— Няма ли някакво място, където може да бъде изпратен?

— Мисля, че има някакъв санаториум — той провлачва думата с многозначителна вулгарност, — там, в Областната столица. Ще ти напиша адреса.

— Химическа терапия?

Гласът му звучи равно и тежко във влажния въздух.

— Казва ли ти някой? Всичките са тъпи селяци, а най-лошите от всички селяци са така наречените образовани хора. На тези хора не трябва да им се позволява не само да се научат да четат, но и да се научат да говорят. Няма нужда да не им се позволява да мислят, природата се е погрижила за това.

— Ето адреса — прошепва докторът, без да помръдне устните си.

Той пуска топче хартия в ръката на Карл. Мръсните му пръсти, лъскави от мръсотия, поставени върху ръкава на Карл.

— Остава въпросът за моята такса.

Карл му пъха смачкана банкнота… и докторът изчезва в сивия здрач, опърпан и плах като стара дрога.

Карл въведе Хоселито в голяма, чиста стая, обляна в светлина, със собствена баня и бетонен балкон. Нямаше за какво да се говори тук, в хладната празна стая, водни зюмбюли растяха в една жълта ваза и синьо като китайски порцелан небе и носещи се облаци, от очите му струеше страх и после се връщаше. Когато се усмихна, страхът отлетя на малки парченца светлина, енигматично се спотаи във високите хладни ъгли на стаята. И какво можех да кажа, чувствайки смъртта около себе си и малките натрошени образи, които идват преди заспиване, там, в съзнанието?

— Утре ще ме пратят в новия санаториум. Ела ми на свиждане. Ще бъда сам.

Той се закашля и взе хапче кодеин.

— Докторе, аз разбирам, по-точно беше ми дадено да разбера, чел съм и съм чувал — не че имам медицинско образование — нямам такива претенции, — че концепцията на санаториалното лечение е почти заменена или най-малкото съвсем определено допълнена от химическата терапия. Според Вас това правилно ли е? Това, което искам да кажа, е, Докторе, моля ви, кажете ми честно, като едно човешко същество на друго, какво е вашето мнение за опозицията между химическата и санаториалната терапия? Не сте ли предубеден?

Индианското лице на доктора, с цвят, характерен за хората с болен черен дроб, бе безизразно като на крупие.

— Напълно съвременно, както виждате — той сочи към стаята с виолетовите си от лошо кръвообращение пръсти. — Баня… Вода… Цветя. Всичко — той завършва на кокни с глупава, победоносна усмивка. — Ще ви напиша писмото.