Уильям Берроуз - Голият обяд

— Кое писмо? За санаториума?

Гласът на доктора идва от земи, покрити с черни скали и огромни, сияйни, кафяви лагуни.

— Мебелите… съвременни и удобни. Вие, естествено, сте съгласен с мен?

Карл не може да види санаториума поради фалшивата фасада от зелена мазилка, увенчана от сложна неонова реклама, мъртва и зловеща на фона на небето, очакваща тъмнината. Очевидно санаториумът бе построен върху огромен варовиков хълм, залят от цъфнали дръвчета и лозови филизи. Въздухът бе изпълнен с тежко ухание на цветя.

Комендантът седеше на дълга дървена пейка под асмата. Той не правеше абсолютно нищо. Взе писмото, което Карл му подаде, и шепнейки, започна да го чете, като с пръстите на лявата си ръка разчиташе движенията на устните си. Заби писмото на един пирон до тоалетната. Започна да преписва от регистър, пълен с данни. Той пишеше и пишеше.

Натрошени образи експлодираха нежно в главата на Карл и той с тих скок заизлиза от себе си. От огромно разстояние той се видя ясно и отчетливо как седи в една трапезария. Свръхдоза херо. Старата му хазяйка го разтърсва и бута чаша горещо кафе под носа му.

Навън стара дрога, облечена като Дядо Коледа, продава коледни картички.

— Борете се с туберкулозата, хора — шепне той с безтелесния си, наркомански глас. Хорът на Армията на спасението, съставен от искрени, хомосексуални треньори по футбол, пее:

— Със сладкото сбогом…

Карл се връща в тялото си, прокълнатия призрак на дрога.

— Мога да го подкупя, разбира се.

Комендантът тактува по масата с пръст и си тананика „В цъфналата ръж“. Далеч и след това заплашително близо, като корабна сирена, миг преди стържещия трясък.

Карл измъкна наполовина една банкнота от джоба на панталона си… Комендантът стоеше пред голям шкаф с чекмеджета и заключващи се отделения. Погледна към Карл, изгаснали очи на болно животно, умиращи, безнадежден страх отразява лицето на смъртта. Сред миризмата на цветя банкнота, подаваща се от джоба му, слабост обзе Карл, секна дъхът му, спря кръвта. Той се спускаше по огромен конус надолу към една черна точка.

— Химическа терапия? — плътта му изстреля вика през празни съблекални и казарми, плесенясали курортни хотели, призрачните кашлящи коридори на санаториуми за туберкулозни, изпълнените с мърморене, покашляния и воня на помия приюти и старчески домове, големи прашни халета и складове, през срутени арки и зацапани мозайки, железни писоари, изтънели като хартия от урината на милиони педали, изоставени, обрасли в плевели нужници, заобиколени от мухлясалата миризма на лайна, които се връщат обратно в земята, изправен дървен фалос върху гроба на умиращи народи, жални като есенни листа на вятър, отвъд голямата кафява река, където се носят цели дървета. В клоните им са се вплели зелени змии и лемури с тъжни очи гледат брега през обширната равнина (крилата на лешоядите свистят в сухия въздух). Пътят е застлан със спукани презервативи и празни ампули морфин и туби вазелин, изстискани, сухи като костно брашно под лятното слънце.

— Мебелите ми — лицето на коменданта, голо като метал в светналата крушка, оповестяваше: „Тревога.“ Очите му изгаснаха. През стаята мина озонен полъх. В ъгъла „новиа“ мърмореше пред свещите и олтарите си.

— Всичко е супер… съвременно, отлично… — той кима идиотски и му потичат лиги. Жълта котка дърпа Карл за крачола и се скрива на един бетонен балкон. Покрай тях се носят облаци.

— Мога да си взема обратно депозита. Ще започна някъде малък бизнес — той кима и се усмихва като механична играчка.

— Хоселито!!! — момчета спират играта на топка на улицата, вдигат глава от арените за борби с бикове и от велосипедните състезания, докато името прорязва въздуха и бавно изчезва.

— Хоселито!… Пако!… Пепе!… Енрике!… — жалните викове на малчуганите се носят из топлата нощ. Неоновата реклама се размърдва като нощен звяр и избухва в сини пламъци.

— Нали сме приятели?

Ваксаджийчето поставя угодническата си усмивка и поглежда нагоре към мъртвите, подводни очи на Моряка, очи без искрица топлина или похот или омраза или каквото и да е чувство, което момчето бе изпитало само или бе видяло у други, същевременно студени и напрегнати, безучастни и хищнически.

Моряка се наведе напред и постави пръст на свивката на лакътя на момчето. Той проговори с мъртвия си наркомански шепот.

— С вени като тези, момче, добре щях да си поживея!

Той се изсмива, черен насекомен смях, който изглежда изпълнява някаква неясна функция за ориентиране, като писъка на прилепа. Моряка се изсмя три пъти. Той спря да се смее и увисна неподвижен, заслушан в себе си. Бе се включил на тихите честоти на дрогата. Лицето му се изпъна като жълт восък върху високите скули. Чака половин цигара. Моряка знаеше как да чака. Очите му горяха от зловещия сух глад. Той бавно извърна лице на сдържана неистова нужда, за да види човека, който току-що бе влязъл. Тлъстия седеше на един стол и бавно обхождаше кафенето с безизразните си като перископ очи. Когато очите минаха покрай Моряка, той кимна едва-едва. Само оголените нерви на абстиненцията можеха да забележат движението.