Чък Паланюк - Оцелелият

Тя казва: „задник“.

Казва и нещо, което би могло да е „мишка“ или „нищо“. Няма начин да попълня празнотите и ето ме в кухнята — сам и крещящ да надвикам танцувалния коктейл. Гласът е младежки, но долавям умора, решавам да я попитам дали ми се доверява. Изморена ли се чувства или наранена? Питам я, ако има само едно средство да сложи край на болката, дали ще се възползва?

Златната ми рибка плува развълнувано в аквариума върху хладилника и аз се пресягам и пускам един валериан във водата.

Крещя на момичето: до гуша ли й е дошло?

Крещя й: „Няма да стоя тук и да те слушам как хленчиш.“

Да се мъча да променя живота й е огромна загуба на време. Хората не искат животът им да потръгне. Никой не иска проблемите му да секнат. Драмите им. Лудостите им. Да разплетат конците на историите им. Да разчистят кашите им. Защото какво ще им остане? Само голямото страшно неизвестно.

Повечето, които ми се обаждат, вече знаят какво искат. Някои искат да умрат, но очакват одобрението ми. Някои искат да умрат, но им трябва малко насърчение. Лек подтик. Склонните към самоубийство не се отличават с особено чувство за хумор. Една погрешна дума, и на другата седмица са некролог. И без това не се задълбочавам много-много в повечето обаждания. В повечето случаи решавам кой да умре и кой да живее само по интонацията на човека.

С момичето от дискотеката сме в задънена улица, та й казвам:

— Самоубий се.

— Какво? — чувам я.

Самоубий се.

— Какво? — казва тя.

Опитай с барбитурати и алкохол и си пъхни главата в сухо найлоново пликче.

— Какво? — казва тя.

С една ръка няма как да оваляш пържола в галета и аз й крещя — сега или никога. Дръпни спусъка или недей. С нея съм. Няма да умре сама. Но не разполагам с цяла нощ.

Звучи като част от танцовия коктейл, а когато тя се разплаква не на шега, аз затварям.

Не ми стига телешката пържола, ами тези хора искат да им подредя живота.

Стискам телефона с една ръка и се мъча да полепя галета по другата пържола. Защо трябва да е толкова трудно? Топиш пържолата в сурово яйце. После я изцеждаш и накрая — трохите. Проблемът с котлета е, че се провалям с галетата. На някои места месото е оголено. На други слоят е толкова дебел, че не личи какво има отдолу.

Навремето се забавлявах много. Хората ти се обаждат, преди да извършат самоубийството. Обаждат се жени. Стоя по боксерки със златната си рибка в мръсната кухня, овалвам пържола в галета и слушам нечии молитви. Сервирам напътствия или възмездие.

Обаждат се мъже. Заспал съм дълбоко и телефонът звъни. Звънят по цяла нощ, ако не изключа телефона. Някакъв несретник звъни посред нощ, когато затварят баровете, и ми казва, че седи по турски на пода в апартамента си. Заспи ли, винаги го спохождат ужасни кошмари. В сънищата си вижда как се разбиват самолети, пълни с хора. Толкова е истинско, а никой не му помага. Не може да спи. Не му помагат. Казва ми, че притиска дуло на револвер към брадичката си, и настоява да му посоча една убедителна причина да не дръпне спусъка.

Не може да живее с виденията от бъдещето и неспособен да спаси никого.

Обаждат се жертви. Хронични страдалци. Обаждат се. Разнообразяват дните ми. По-добре от телевизията.

Казвам му: „Давай! Сънен съм. Три през нощта е, а сутринта съм на работа.“ Казвам му: „Побързай, че ще заспя пак. Дърпай спусъка.“

Обяснявам му, че светът не е чак толкова прекрасен, та да остава тук и да страда. Свят, дрън-дрън.

Работата ми е да почиствам къщи. Черноработник на пълен работен ден. Бог на хонорар.

Опитът ми подсказва да отдръпна телефона от ухото си, когато дочуя нежното прищракване на спусъка. Следва гръм, статично електричество и някъде, на някакъв под издрънчава слушалка. Аз съм последният, разговарял с него, и заспивам дълбоко още преди звънът в тъпанчетата ми да започне да стихва.

Следващата седмица ще чакам некролога — колонка от шест реда за нищо съществено. Некрологът е необходим. Иначе ще се чудиш дали се е случило, или е било просто сън.

Не очаквам да разберете.

Става дума за по-различно развлечение. Тръпка е да притежаваш такава власт. В некролога мъжът с револвера се казваше Тревър Холис и откритието, че е истински, е чудесно. Убийство е, но не е. Зависи на кого ще го припишете. Дори не мога да твърдя, че посредничеството при кризисни ситуации беше моя идея.

Истината е, че светът е ужасен и аз прекратих страданията му.

Идеята се породи случайно, когато един вестник писа за действителна гореща линия за критични ситуации. Във вестника бяха дали моя телефон по погрешка. Печатна грешка. Никой не прочете поправката, която публикуваха на другия ден, и хората започнаха да ми звънят денонощно с проблемите си.