Джоана Линдзи - Мъжът на моите мечти

— Казаха ни, че имотите на ескуайъра не са далеч от селото — твърдо каза Мортимър. — Щом стигнем до там, ще можете веднага да възседнете това чудесно животно. Но дотогава бъдете така добър да не забравяте, че сте само един ратай…

— Коневъд, господин Браун — прекъсна го рязко Девлин. — Човек, който отглежда първокласни коне и ги обяздва. Да, и обездвач. Това звучи добре…

— Но вие нямате и понятие от…

— Затова сте с мен — за да се погрижите да не се изложа.

— Не затова съм…

— Затова аз приех вашата ужасна компания. Ако ще живея в конюшня, поне ще имам последната дума в нея; в противен случай зарязвам цялата тази вятърничава идея още сега.

Мортимър отвори уста, за да се възпротиви, но осъзна, че по този въпрос няма да постигне нищо. Затова кимна отсечено и предпочете да се задоволи с наставления, за които поне имаше надежда да бъдат спазени.

— Тъй като това, което се задава срещу нас, е карета и в нея вероятно се возят местни благородници, нахлупете шапката си по-ниско, за да скриете…

— Ох, стига, Браун — изсумтя Девлин, чието търпение очевидно бе на изчерпване. — Намираме се на края на света, по дяволите. Ако тия селяндури ме разпознаят, ще изям отвратителните ботуши, които ме накарахте да нося на краката си.

— Не можете ли поне мъничко да се попрегърбите?

— Не. — И това „не“ определено прозвуча като край на спора. — Вървя пеша — пеша, за бога; на рамото ми е преметнато проядено от молци сако, нося смачкани ботуши, които никой не би взел дори и като подаяние, и се потя, господин Браун. Потя се! Няма да се подложа на още едно унижение. На нито едно.

— Потите се в бяла риза от фин лен, по дяволите — измърмори под носа си Мортимър. — Каквито носят само джентъл…

— Моля?

— Нищо, господин Джефрис, нищо — каза Мортимър. — Но ако усилията ни се окажат напразни, поне ще знаем чия е вината, нали?

— Да, наистина.

Думи, които ни най-малко не звучаха успокоително.

Не беше нещо необичайно да срещнеш пешеходци по пътя от Тийдейл, дори такива, които водят със себе си коне, без да ги яздят. Необичайното в тези двамата бе конят, който пристъпваше след тях.

Мегън беше забелязала черния породист жребец далеч преди Тайлър да възкликне:

— За бога, виждали ли сте някога толкова прекрасен мъжкар?

Тифани и Мегън се спогледаха развеселено. Думата „мъжкар“ никога не би се изплъзнала от устата на Тайлър, ако не беше толкова впечатлен, че да забрави напълно за присъствието на дамите. Междувременно се бяха приближили достатъчно до черния жребец, за да могат да различат прекрасно всяка елегантна извивка на тялото му. Наистина, никой от тях не бе виждал толкова великолепно животно.

Мегън, която както знаем обожаваше конете, бе впечатлена не по-малко от Тайлър, а може би дори повече. Тя се гордееше, че притежава най-хубавия кон в цялата енория, ако не и в цял Девъншър, но този породист жребец бе хиляди пъти по-добър от Сър Амброуз, а Мегън дори не бе способна да го намрази за това. Вече си представяше си какво е да яздиш такъв кон, каква скорост би могъл да развие с него един умел ездач. Не беше честно, че жребците се считаха неподходящи за дами, защото тя умираше от желание да притежава точно такъв кон. Начаса й хрумна да накара баща си да й го купи. Ескуайър Пенъурти задоволяваше всичките й капризи… в разумни граници. Но Мегън бързо се отказа от тази идея, защото бе убедена, че собственикът на животното не би се разделил с него на никаква цена. Тя поне знаеше, че не би го сторила, ако конят беше неин.

Нямаше дори да забележи, че Тайлър е спрял каретата, ако не бе осъзнала, че жребецът вече се намира току пред нея и че възхитеният й поглед не може да се откъсне от него. Мегън се надигна с намерение да слезе и да отиде още по-близо до коня, но смехът на Тифани и шепотът й: „Дръж се прилично“ й припомниха, че за една дама е напълно недопустимо да разглежда чужд жребец без позволението на собственика му. Тя се извърна, за да получи това позволение от мъжа, който държеше юздите на животното… и мигновено забрави за коня.

Той стоеше пред нея, потен и мръсен, и беше най-красивия мъж, когото бе виждала през живота си. Без да съзнава непристойността на своето поведение, тя впи поглед в него със същото жадно любопитство, с което до преди миг бе съзерцавала жребеца. Висок, широкоплещест, с божествена фигура и гладко избръснато лице, с изумителни, арогантни, окъпани в слънце черти. Дори ръката, която бавно се вдигна, за да й свали шапка, и дори разрошената коса, черна като катран, й се сториха прекрасни. И тогава погледът й потъна в най-удивителните тюркоазени очи… и Мегън внезапно осъзна, че те се взират право в нея.