Джоана Линдзи - Мъжът на моите мечти

Но беше доволна, че вместо да се самосъжалява, приятелката й е разярена. Това наистина бе далеч по-добре. Само че Мегън се ядосваше преди всичко на себе си — заради цялата енергия и време, пропилени в усилия, които поначало са били напразни. Чувстваше се като пълна глупачка. Тифани се чувстваше по същия начин, задето сама не се бе досетила за това по-рано. Но така или иначе, дъртата кранта не биваше да нанася удара си с такава злоба — злоба, която Мегън не бе предизвикала с нищо.

— Знаех си, че не трябва да те слушам! — възкликна тя. — „Иди си у дома, Тифани“, каза ти. „Нищо ми няма“, каза. „И друг път съм била унижавана“, каза.

Мегън се засмя.

— Е, това е съвсем вярно.

— Не разбирам как можеш да се смееш на такива неща. — До ден днешен Тифани побесняваше при мисълта за това как останалите им приятелки от детинство една по една бяха престанали да се виждат с тях, когато Мегън започна да се превръща в красавица. Естествено, другите момичета се чувстваха семпли и непривлекателни покрай Мегън и не можеха да го понесат. Но някои от тях наистина я бяха унижавали публично, а това вече бе прекалено подло от тяхна страна. Ще рече човек, че външността на Мегън бе нещо, с която тя се беше сдобила нарочно, само и само за да им направи напук.

Мегън също не бе сигурна, че е способна да се смее на това, защото злобата на доскорошните приятели й беше причинила болка, която никога нямаше да отмине напълно; просто лежеше скрита у нея и се възпламеняваше отново при всеки подобен случай. А вчерашната постъпка на графиня Уеджууд със сигурност беше подобен случай.

— По-добре да се смея, отколкото да плача, не мислиш ли? — каза тя, вперила поглед в полуизядената наденичка, с която описваше кръгове в мармалада в чинията си.

Тифани подскочи.

— Божичко, да! Естествено! Искаш ли да поговорим за това?

И двете знаеха, че има предвид онези стари рани, а не вчерашната.

— Не… Само искам да кажа, че като се сетя колко сме се забавлявали с теб през тези години, почти ми става мъчно за момичетата, които не бяха с нас и пропуснаха всичко това.

— Като се замисля, май и на мен ми става мъчно. В края на краищата, те се превърнаха в дяволски скучни същества, след като ни зарязаха. Но като се замисля по-дълбоко, изобщо не ми е мъчно за тях.

Мегън се ухили и вдигна поглед.

— И на мен, но ми се стори, че е хубаво да кажа нещо такова.

И двете се засмяха. Но темата бе повече от неприятна и Тифани побърза да я смени.

— Предполагам, тази късна закуска означава, че си пропуснала утринната си езда и че по този повод цял ден ще бъдеш кисела?

Обикновено Мегън закусваше в ранни зори с баща си, след което прекарваше половината сутрин яздейки коня си, Сър Амброуз, а другата половина — в грижи за него. Нито един ратай от конюшнята — а те без друго имаха само един, защото притежаваха едва четири коня — не се допускаше до нейната радост и гордост, освен за да нахрани Сър Амброуз, а дори това Мегън обичаше да върши сама. Всеки, който бе забелязал склонността й да се навърта край конюшните, можеше без затруднения да отгатне, че тя обожава конете.

— Всъщност аз ходих на езда. — Свела отново очи към наденичката, Мегън добави: — Снощи.

— Лъжеш.

— Около два през нощта.

— Лъжеш!

Мегън вдигна поглед, за да обясни със сериозен вид:

— Трябваше, Тифани, кълна се, че имах нужда. Бях на ръба на лудостта.

— Взе ли някой от слугите да те придружава?

— Не ми даде сърце да ги будя.

— Мегън!

— Хайде, стига, никой не ме видя — каза отбранително Мегън, чак сега осъзнала колко е скандално за една млада дама да излиза сама посред нощ. — Яздих само по пътя заради Сър Амброуз, защото нощта беше много тъмна. Идеята се оказа чудесна. Когато се прибрах, заспах мигновено. — Тифани явно беше останала без думи, затова тя побърза да добави: — Но ездата ми помогна много повече от това. Като се връщах от селото третия път…

— Трети?

— Ходих дотам пет пъти. За бога, трябваше да се придържам само към проклетия път, а и Сър Амброуз копнееше не по малко от мен за бесен галоп.

Тифани завъртя отчаяно очи.

— Та, както казвах — върна се на въпроса Мегън, — при третото ми връщане от селото ми хрумна какво мога да направя, за да натрия носа на Офелия Такъри по възможно най-грандиозния начин. И точно това ще направя.

Тифани мигновено застана нащрек.

— Не си размислила отново над предложението да я фраснеш по носа, нали?

— Не — каза Мегън с усмивка, после продължи триумфално: — Ще построя къща, два пъти по-голяма от нейната и ще стана новата първа дама на областта. Това ще й смачка фасона.