Джоана Линдзи - Мъжът на моите мечти

Защо, по дяволите, казах това, запита се Девлин. Просто за да видя дали бузите й могат да пламнат толкова ярко, колкото тази ужасяваща ръждива коса? На червенокосите не им отива да се изчервяват. На тази й отива, мътните я взели!

Госпожичката обаче започваше да кипи от възмущение. Девлин би бил силно изненадан, ако не беше станало така. Той хвърли невинно-въпросителен поглед към русата девойка и в отговор получи поглед, който казваше: „Какво друго може да очаква човек от един коняр, ако не лоши маниери?“

Но дъщерята на ескуайъра вече бе побесняла и изобщо не се опита да го скрие.

— Тръгвай, Тайлър. Този човек ще бъде уволнен още щом пристигне у дома, уверявам те.

Младият мъж дръпна поводите и каретата потегли. Девлин го чу да казва:

— Сигурен съм, че той не искаше думите му да прозвучат така, поне не като обида.

— Как не!

— Тя е права — обади се зад гърба му Мортимър. Двамата се бяха втренчили в отдалечаващата се карета.

— А-ха, най-после си възвърнахте дар-словото, а?

Лицето на Мортимър пламна.

— И какво, ако съм го загубил? Никога не съм виждал такава жена. Но какво е вашето извинение? Вие не загубихте дар-слово, просто си загубихте ума. Това беше дъщерята на ескуайъра, на същия този ескуайър, който дори няма представа, че ще гостуваме в неговата конюшня, нито пък че е закупил расов жребец. Ами ако тя беше накарала тоя младок да я откара веднага в къщи, за да се оплаче на баща си?

Девлин се намръщи. Изобщо не му бе хрумнала подобна възможност. А трябваше. Но той тръсна глава и каза:

— Тогава щеше да се наложи да направим малко състезание и да видим кой ще стигне пръв до ескуайъра. Имате ли някакви съмнения относно изхода от подобно надбягване?

— О, това би било чудесно разрешение на проблема, няма що. Малката госпожица със сигурност щеше да се разлюти още повече. Защо изобщо ви трябваше да я оскърбявате?

— Мислех, че грубоватостта е задължителна част от ролята ми.

— От коя роля? Ролята на човек, който отглежда расови коне и по този повод стои достатъчно близо до аристокрацията, за да има добри обноски? Или ролята на гамен, израснал на улицата?

Внезапно Девлин се засмя.

— Струва ми се, че ще е по-безопасно да се правя на гамен, особено покрай това малко бижу.

— Безопасно?

— Несъмнено — отвърна Девлин. Но понеже този отговор не можеше да извади Мортимър от объркването му, той добави: — Мисля, че бяхте прав, господин Браун. Умът ми отиде по дяволите и още не се е върнал.

— Заслужава си човек да види такава жена, нали?

— Ако харесва червенокоси жени.

Мортимър презрително изсумтя.

— А вие сигурно изобщо не ги харесвате?

— Не, слава богу. Ако ги харесвах, вероятно бих бил загубен. Но трябва да ви кажа нещо, господин Браун. Започвам да си мисля, че принудителното погребване в глухата провинция може и да ми хареса.

— Надявам се това не означава, че възнамерявате да се позабавлявате с тази малка госпожичка?

— Дали възнамерявам? Разбира се. Да не би да не сте забелязал, че двамата с нея току-що си обявихме война?

Арнълд Пенуърти вдигна очи от писмото, което държеше в ръката си, за да отправи към Девлин още един изпитателен поглед — третият, откакто бе отворил плика. Сетне продължи да чете. Ескуайърът имаше топли, дружелюбни кафяви очи. И въпреки необичайната, объркваща молба, която се съдържаше в писмото, погледът му продължаваше да е дружелюбен.

Тя нямаше нищо общо с баща си. Когато ескуайърът се бе изправил иззад бюрото си, за да поеме плика, Девлин се беше почувствал като великан. Пенуърти определено бе дребен, може би дори няколко сантиметра по-нисък от дъщеря си. И кръгъл като буренце за бира. Девлин знаеше доста неща за корсетите, понеже бе имал удоволствието да съблича не един или два, и беше готов да се обзаложи, че изящната, тънка като гърло на пясъчен часовник талия на госпожица Пенуърти изобщо не се дължи на прекалено стегнат корсет.

Госпожица? Не беше сигурен. Можеше и да е омъжена. Най-малкото, изглеждаше достатъчно голяма, за да е омъжена. Възможно бе дори оня мъж с нея да е бил съпругът й. Девлин реши, че няма да пита.

— Тук никъде не се споменава защо тя иска да ви скрия в конюшнята си — неочаквано каза ескуайърът.

Девлин се поколеба какво да отговори, но в крайна сметка избра истината.

— Един мой приятел иска да ми пръсне черепа.

Едната рунтава кафява вежда на ескуайъра се вдигна въпросително.

— Приятел, казвате?