Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Мога да ви уверя, че ще ви пуснат.

— А кой сте вие?

— Улфрик де Торп.

— А, синът на могъщия граф — усмихна се мъжът. — За мен е удоволствие да се запознаем, милорд. Много съм чувал за вас.

— Така ли? — недоверчиво попита Улфрик. — Ако ще идвате, побързайте. Вече от доста време съм навън и измръзнах. Сигурен съм, че и на вас тримата не ви е по-топло.

Мъжете бързо угасиха огъня, събраха вещите си и се върнаха в Шефърд заедно с Улфрик. Но докато нареждаше на пазача да се погрижи да ги настани на топло, той му прошепна тихо да ги проследи на сутринта, без да го забележат. Искаше да бъде сигурен, че наистина ще напуснат земите на Шефърд.

Надяваше се подозренията му да се окажат неоснователни. Но за съжаление не стана така. Мъжът, когото изпрати да ги проследи, не се завърна на следващия ден й бе намерен мъртъв в близката гора.

Той обяви награда за залавянето на тримата непознати, ядосан, че сам не се бе справил с тях. Но се съмняваше, че ще ги открият, ако водачът им наистина бе толкова умен, колкото изглеждаше. За съжаление никак не бе убеден, че са напуснали земите на Шефърд.

Гостите започнаха да прииждат. Крал Джон бе поканен, но никой не очакваше наистина да пристигне. Затова всички се изненадаха, когато пет дни преди сватбата многобройната му свита приближи Шефърд.

Гостуването на краля на Англия можеше да се разглежда като височайша чест или огромно бедствие. Ако останеше само ден или два, то това бе височайша чест. Ако обаче останеше по-дълго, посещението му щеше да се превърне в истинско бедствие, защото хранителните запаси щяха да се изчерпят и обитателите на замъка щяха да се чудят как да се изхранят през дългите зимни месеци.

Фактът, че крал Джон пристигна толкова рано — пет дни преди сватбата — и не бе изключено да остане и след това, можеше да разстрои домакинството дори на такова голямо и богато имение като Шефърд. За щастие, графът бе предвидил допълнителните разходи и килерите на замъка бяха пълни с продоволствия, докарани от васалните владения, дори с кораби чак от Лондон.

Освен това ловците в замъка не бяха почивали нито ден през предшестващите седмици и бяха осигурили голямо количество дивеч — месото бе опушено, осолено и складирано в специални помещения. В Шефърд имаше достатъчно храна. Единственият проблем бе, че всички блюда трябваше да са изискани и поднесени в изобилие, за да се задоволи изтънчения и капризен вкус на крал Джон.

Щеше да се наложи лейди Ан да изразходва голяма част от скъпоценните си подправки, но тя нямаше нищо против. Съпругът й наистина мърмореше и се окайваше, че кралят ще гостува в замъка им, но лейди Ан бе очарована, понеже заедно с краля щяха да пристигнат най-високопоставените дами в страната, включително и кралицата. А всичко това предвещаваше интересни и пикантни клюки.

Милисънт също щеше да се радва да се запознае с краля, ако не бе постоянният й страх от все по-бързо приближаващия ден на сватбата. А това, че баща й също трябваше да пристигне или да изпрати някаква вест, само засилваше паниката й.

Девойката се боеше, че той изобщо няма да се появи, което би било най-лесният начин да избегне възраженията й. Той й бе дал един месец отсрочка против волята си, защото бе сигурен, че през това време тя ще промени мнението си за Улфрик. Ала всъщност едва ли би искал да рискува. Ако не дойдеше, вероятните причини, които щеше да изтъкне за отсъствието си, щяха да бъдат, че всичко е подготвено и без него — младоженецът и невестата са в замъка, а родителите на жениха ще се погрижат сватбената церемония да бъде извършена както подобава, което искаха всички — с изключение на нея и… на Улфрик.

В интерес на истината вече не беше толкова сигурна за младоженеца, след като през онази нощ едва не я облада, и то в леглото на родителите си. Ако това бе станало, щеше да бъде сложен край на всичките й надежди да предотврати този съюз. Милисънт много добре го знаеше, както и Улфрик. И въпреки това той се бе държал така, сякаш напълно се бе примирил тя да му стане съпруга.

Може би все още не бе очарован от венчавката с нея, но явно не очакваше тя да се провали. Разбира се, той можеше да си позволи да я приеме. Бракът не пречеше на недоволния съпруг да потърси любов и щастие другаде, докато една съпруга не можеше да си позволи подобно нещо — освен ако не иска да бъде убита в пристъп на ревнив гняв или да бъде заключена в някоя кула на замъка до края на живота й, като не се знаеше кое бе за предпочитане.