Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Бих искала да го направи, но той изглежда се е примирил с нашия брак — въздъхна Милисънт.

— Той просто няма основателна причина, за да се откаже. Но ние много лесно можем да му предоставим такава. Доволен съм, че и двамата ще имаме полза от подобно решение.

— Какво решение?

Крал Джон рязко се изправи.

— Хайде стига, та отговорът е съвсем очевиден — заяви той, прегърна я през рамо и я поведе към леглото.

Но Милисънт съвсем нямаше желание да предоставя на Улфрик подобна причина да се откаже от нея. Излизаше, че кралят я бе повикал, за да я направи своя любовница. Затова кралицата я нямаше. А и кой друг освен краля можеше да си позволи да извърши подобно нещо, без да му се противопоставят?

Обаче той бе подценил жертвата си. Милисънт не бе някое покорно създание, което ще се преклони пред огромната му власт. Това, че той бе крал, и то неин крал, можеше да има значение за него, но не и за нея.

Но понеже не забравяше предупреждението на Джоун, тя не реагира така, както би сторила, ако някой друг я бе обидил с подобно предложение. Само заби пети в килима и отказа да помръдне, с което го принуди и той да спре. И въпреки че не пусна рамото й, Джон се извърна с въпросителен поглед към нея.

Милисънт събра всичките си сили и гласът й прозвуча спокойно и съвсем разумно, независимо от смущаващите обстоятелства.

— Благодаря ви за предложението, Ваше величество, но съм принудена да го отклоня.

Той изглеждаше искрено изненадан. За миг й се стори, че ще избухне в смях, но той само изрече с леко развеселен тон:

— А защо си принудена?

— Не за да ви обидя, защото вие сте много привлекателен мъж, но аз не изпитвам никакви чувства към вас. Ако споделя леглото ви, ще се почувствам като проститутка, а аз не смятам, че съм толкова евтина.

— Глупости — презрително махна с ръка Джон. — Трябва да ми се довериш напълно. Ще разбереш, че ти правя голяма услуга. Освен това репутацията ти изобщо няма да пострада. Наистина аз ще загубя един верен приятел в лицето на граф Шефърд, но ти просто ще трябва да си намериш друг съпруг, и то някой, който наистина ще ти харесва. Нали тъкмо това искаш?

— Да, но ще потърся друг начин да го постигна.

— След като аз ти предлагам едно отлично разрешение? Ха, само си губим времето с подобни обяснения. Решението е мое, а не твое, ако това ще успокои съвестта ти. — Изричайки последното, той я дръпна настоятелно към леглото.

Милисънт разбра, че той смята да я обладае против волята й, и не помръдна, но не се опита да се отдръпне. Бе наблюдавала доста рицарски тренировки и бе научила, че понякога, за да победиш, трябва да отстъпиш временно. Реши да провери теорията на практика.

Кралят явно очакваше съпротивата й и ако се бе от дръпнала, щеше да я хване по-здраво, затова тя не го на прави. Той не бе толкова висок, колкото Улфрик, но бе набит и достатъчно силен, за да я задържи насила.

Ето защо тя не предприе нищо и се остави да я поведе към леглото, изчаквайки го да се обърне към нея, за да я бутне върху постелята. Той го направи и тогава Милисънт го ритна с всички сили в пищяла.

Чу се глух стон, последван от изненадан вик, когато тя го блъсна към леглото.

Милисънт се възползва от объркването на краля, хукна към вратата, спусна се надолу по стълбите, прекоси коридора, който водеше към кулата, където бе нейната стая. Не спря, докато не затвори вратата зад гърба си и не я залости с резето. Но това й се видя недостатъчно и затова премести пред вратата сандъка с багажа си. Сърцето й биеше бясно в гърдите и тя не можеше да си поеме дъх.

Джоун вече бе заспала, но бе оставила запалена една свещ. Милисънт взе лъка и десетина стрели и седна на леглото. Опъна тетивата и сложи една стрела. Първият, който успееше да проникне през вратата, нямаше да живее достатъчно дълго, за да разкаже каквото и да било.

Остана така през по-голямата част от нощта, докато Джоун спеше блажено, неподозираща за последната беда на сестра си. А тя не бе никак малка. Джон не бе изпратил стражите си след нея, за да я убият за предателство и на падение върху свещената му особа, но никой не можеше да си позволи да удари краля и да не заплати скъпо и прескъпо за това.

Мина доста време, преди дишането й да се успокои, но тревогата, обзела цялото и същество, не я напусна.

— На кого си искала да попречиш да влезе в стаята през нощта? Или просто си искала да бъдеш сигурна, че няма да изляза, преди да си поговорим тази сутрин?