Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Не, не е по моя заповед. Аз съм взел някои предохранителни мерки, но за личната си охрана трябва да благодариш на баща ми. Нима още не си разбрала, че сега се намираш както под моя, така и под негова закрила?

Милисънт преглътна хапливия си отговор.

— Това е непоносимо — рече вместо това.

— И ще стане още по-лошо.

— Не мога да си представя нещо по-лошо, а освен това въобще не е необходимо. Погледни ги.

Тя кимна към Гроулс, който я бе последвал и сега бе вперил любопитен поглед в Улфрик. После взе Риска от рамото си, сложи я върху китката си, облечена в ловна ръкавица, стисна я за крака и вдигна високо ръката си. Птицата не се опита да полети, но разпери широко крилете си. Милисънт трябваше да наклони глава, за да ги избегне.

— Тези двамата са единствената защита, от която се нуждая, докато се намирам зад крепостните стени на Шефърд. Говори с баща си и му обясни.

Може би не биваше да го изрича с толкова заповеднически тон.

Улфрик отново повдигна вежди, въпреки че този път не толкова високо. Но устните му бяха стиснати — явен знак, че тонът й никак не му бе харесал.

— Баща ми е там — кимна той към огнището. — Имаш език и можеш да го използваш, при това доста… красноречиво.

Извърна се и понечи да се отдалечи. Милисънт го хвана за ръката.

— Той ще послуша теб, а не мен.

— Аз също ще те послушам, момиче, когато се научиш да отправяш молбите си по… по-женствен начин.

— Нима очакваш да те моля? — ужасено възкликна Милисънт.

— Това би било интересно, но…

— По-скоро ще си отрежа езика!

— …не е необходимо — довърши той и се засмя. — Само предложих да използваш по-любезен тон. Ала изглежда това е нещо съвсем непознато за теб, защото явно не разбра какво имах предвид.

Милисънт стисна устни, изгледа го свирепо, засегната от обидата, която току-що й нанесе по своя обичаен заобиколен начин, и се отдалечи от него. Да му говори любезно? Когато изобщо не можеше да размени и две думи с него, без да усети, че се вбесява? Той я предизвикваше постоянно и тя започваше да подозира, че го прави нарочно. А всички й разправяха, че двамата щели да имат спокоен и мирен брачен живот? Ха! Това няма да го бъде! Никога!

Измина една седмица без да се случи нищо. Денят на сватбата наближаваше прекалено бързо — факт, който все повече разстройваше душевния покой на Милисънт. През изминалите дни успя да се въздържи от нова препирня с Улфрик, но само защото двамата почти не си говореха. Дори когато седяха един до друг по време на хранене, той не настояваше тя да се преструва пред останалите, че се радва на компанията му.

Мълчанието му й действаше на нервите, може би защото усещаше някакво напрежение и скованост в поведението му, които не можеше да си обясни. Не разбираше дали се дължи на спотаен гняв, но това я правеше несигурна и я караше постоянно да бъде нащрек и да очаква нещо — незнайно какво.

През седмицата лейди Ан организира различни забавления за дамите. Едно от тях бе малка сбирка в салона на горния етаж по случай свършването на гоблена, на която бяха поднесени сладки и вино. Гобленът бе закачен на стената над огнището в голямата зала. Със светлосините си очи, които Джоун бе избродирала, сега рицарят приличаше много повече на сър Гай, отколкото на сина му, за което Милисънт й бе особено благодарна. Но въпреки това приликата между двамата бе поразителна и девойката се улавяше, че доста често обръща взор към гоблена.

По време на вечерите в голямата зала свиреха пътуващи музиканти, имаше много танци и веселие и дори Милисънт се отдаде на забавленията, които за малко я накараха да забрави, че би предпочела да се намира навсякъде другаде, а не зад стените на Шефърд Касъл.

Майката на Улфрик бе решила, че годеницата на сина й трябва постоянно да бъде до нея, за да се научи как да води домакинството на такова голямо имение. Девойката нямаше смелост да заяви на бъдещата си свекърва, че задълженията на една домакиня й бяха съвсем чужди и непознати. Вместо това успя с престорена смиреност да остави благородната дама в блажено неведение относно нейното невежество.

Непрекъснато се учудваше на безкрайната енергичност на тази жена. Лейди Ан почти не си почиваше — прислугата и нейните дами постоянно идваха при нея с различни въпроси, да им възложи нова работа или да споделят проблемите си. Тя изслушваше всички най-търпеливо и никога не изглеждаше уморена или сърдита. Тъкмо обратното, сякаш се радваше, че е толкова необходима и важна за живота в замъка.