Джоана Линдзи - Преплетени сърца

Милисънт не се смяташе за неуязвима, нито за способна да се справи сама във всяка ситуация… но бе готова за предизвикателствата на повечето от тях. Нейните любимци щяха да я защитят добре, макар да не изглеждаха толкова застрашително като четиримата едри пазачи, които следяха всяка нейна крачка.

Бе решена да държи животните при себе си — или поне Гроулс и Риска. На пръв поглед Гроулс изглеждаше много кротък, въпреки че бе вълк. Ала независимо от това спокойно можеше да разкъса трима мъже, и то само докато мигнеш два пъти, а Риска можеше да изплаши поне десетина. Двете животни съвсем спокойно можеха да осигурят безопасността й и извън замъка, но тя нямаше право да излиза вън от непристъпно високите крепостни стени на Шефърд Касъл.

Наистина извън пределите на имението се нуждаеше от въоръжен ескорт, още повече, че не познаваше добре околността. В крайна сметка не беше глупачка. Но едва ли някой щеше да се опита да я улучи със стрела зад стените на Шефърд Касъл, защото нямаше да има възможност да избяга. Нито пък някой би се осмелил да я отвлече от замъка, поради засилената охрана на портите.

Смяташе да изтъкне всичко това пред Улфрик, ако той се присъедини към нея за вечеря. Бе взела животните със себе си — Гроулс си почиваше под масата в краката й, а Риска бе кацнал на рамото й. Милисънт бе готова за разговора, но годеникът й не се появи.

Започнаха да се хранят, а от Улфрик все още нямаше и следа. Вечерята почти привършваше, но него го нямаше. Милисънт вече бе не само раздразнена, а побесняла от гняв. Та нали тъкмо той настояваше двамата да прекарват повече време заедно. А през целия ден почти не го бе виждала.

Тъкмо се канеше да напусне подиума — където според обичая слугите подреждаха дългата маса за господарите на имението, — когато го видя да влиза в залата. Спря се на входа и огледа обширното помещение. Тъмносините му очи се насочиха към нея, после се извърнаха. Изражението на лицето му не се промени. Той поднесе към устата си бутчето от яребица, който държеше в ръка, след което отхапа голям къс от сочното месо. С вечерята бяха поднесли и печени яребици, освен обичайните блюда от риба и еленско месо.

Значи той бе отишъл в кухнята, вместо да седне при нея и да вечеря на спокойствие. За разлика от Дънбър, където кухните още преди много години бяха преместени в по-ниското крило на замъка, кухните в Шефърд се намираха във вътрешния двор. По този начин димът не влизаше в голямата зала, но докато стигне до масата, храната изстиваше, особено през зимните месеци.

Всеки можеше много лесно да проникне в кухните, без да влиза в голямата зала — поне не е било никак трудно за Улфрик — той можеше да се движи свободно из замъка. Ако искаше да я избягва, не бе нужно да гладува.

Искаше й се и тя да има подобна възможност. Но нима по време на обяда не й бе доказал, че тя няма никакъв избор? Това накара гнева и да кипне още повече.

Не го изчака да дойде при нея — всъщност той явно нямаше никакво намерение да го прави, защото след като няколко мига се взираха втренчено един в друг, той продължаваше да стои на мястото си с безразлична физиономия. Нито пък я бе грижа в какво настроение бе, след като нейното бе отвратително.

Милисънт приближи към годеника си.

— Бих искала да ти кажа нещо… Насаме.

Черните вежди на Улфрик се повдигнаха нагоре и това не я изненада. Милисънт бе забравила, че по-рано през деня той се бе обърнал към нея със същата молба, но тя му бе отказала.

Девойката се досети за мислите му и побърза да поясни:

— Не, не искам да се целуваме.

— Тогава по-добре ми кажи тук всичко, каквото имаш да казваш. Ако отново остана насаме с теб, момиче, със сигурност ще те целуна.

Не разбра защо думите му я накараха да се изчерви, а стомахът й се сви. В гласа му нямаше чувствени нотки, съвсем не. Тонът му бе по-скоро сърдит, а лицето му — намръщено.

Странно, но не раздразнението му обузда нейния гняв, а по-скоро странното прималяване, което накара коленете й да затреперят. Затова, когато заговори, тонът й не бе толкова остър и заядлив, колкото бе възнамерявала:

— Бих искала да обсъдим моето затворничество тук.

— Ти не си затворничка — изсумтя Улфрик.

— Да, но изглежда съм, след като не мога да отида дори до конюшнята, за да се погрижа за коня си, без онези четири чудовища да ме съпровождат.

— Чудовища?

— Пазачите, на които си заповядал да ме следват на всякъде.

Той я изгледа безучастно за миг, после устните му се извиха в усмивка.