Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Аз бих се страхувал за ръката си — сериозно отбеляза Реймънд.

— Не, той много обича сладко. Щом подуши захарта и става кротък като агне.

— Било е много смело от твоя страна да го установиш — захили се Реймънд и учудено добави: — Предлагаш захар да нейния кон, вместо на своя?

— Моят и без това е достатъчно разглезен — сви рамене Улфрик.

— Да не би да мислиш, че тя не глези достатъчно своя?

Последва ново свиване на рамене.

— Дори и да е така, няма да има възможност да продължава да го глези. Щом започнат да пристигат гостите, няма да напуска замъка.

— Мъдро решение — съгласи се брат му. — Но какво се е случило, че тормозиш оръженосците и рицарите си?

Улфрик въздъхна и прокара ръка през косата си. Явно беше толкова погълнат от безпокойството си, че не забеля за полепналата по пръстите му захар.

— Открих, че ми се иска да убия един човек, когото дори не познавам.

— Съвсем разбираемо е. Аз самият щях да побеснея от гняв, ако някой се опита да нарани моята…

— Не, нямам предвид този, който се опитва да причини зло на Милисънт — прекъсна го Улфрик. — Онзи мръсник ще предпочете хиляда пъти да е мъртъв, когато го заловя. Говоря за онзи мъж, на когото е подарила сърцето си. От начало изобщо не мислех за него. А сега не мога да мисля за нищо друго.

Реймънд бе искрено потресен.

— Откога започна да я харесваш, вместо да я мразиш?

— Кога съм казал, че я харесвам? — сопна се брат му. — Тя е моя годеница, Реймънд. Никак не ми се нрави да си съпернича с някого, когото дори не познавам.

— В такъв случай знаеш как се казва, щом си сигурен, че никога не си го срещал?

— Не, тъкмо името му бих искал да узная — намръщи се Улфрик.

— А какво ти пречи да я попиташ?

— И да я накарам да си помисли, че възнамерявам да го нараня?

— Но нали току-що каза, че точно това искаш? — засмя се Реймънд. — Да го убиеш, това бяха думите ти, доколко то си спомням.

Улфрик махна презрително с ръка.

— Преувеличих малко, не ме гледай с такова съмнение, братко. Не знам как да сложа край на тази нейна привързаност към него, след като нямам представа на какво се основава, а и това не мога да разбера, ако не знам кой е негодникът. — Изведнъж лицето му придоби замислено изражение. — Струва ми, че ти можеш да узнаеш.

Реймънд учудено повдигна вежди.

— Искаш да попитам лейди Милисънт кой е мъжът, когото обича?

— Не, не нея. И на теб едва ли ще каже повече отколкото на мен. Но сестра й, Джоун, тя е съвсем различна девойка — мила, нежна и покорна, едва ли е подозрителна натура. Тя сигурно ще знае кой е този мъж и е по-вероятно да каже името му на теб, отколкото на мен.

— А ако не го направи, трябва ли да я накарам да го каже с всички средства? — подсвирна Реймънд.

— Значи продължаваш с глупавите си шеги, когато ти говоря за нещо, толкова важно за мен?

— Господи, ти май наистина си лишен от чувство за хумор, братко. Освен това ми се струва, че вдигаш много шум за нищо. Дори и твоята дама да харесва някой друг, нали ще се омъжи за теб и ще ти бъде вярна до гроб. Или имаш основания да се съмняваш? Мислиш ли, че е способна да ти измени и да те предаде?

— Не, убеден съм, че тя ще спази брачните си клетви, Не това ми е грижата. Позволи ми да те попитам нещо. Как би се почувствал ти, ако се любиш с жена си и знаеш, забележи, знаеш със сигурност, че тя си представя друг на твое място?

Страните на Реймънд почервеняха.

— Още днес ще говоря със сестрата на лейди Милисънт.

Милисънт бе поразена от клюките, които жените си разменяха. От доста години не бе принуждавана да седи и слуша подобни празни приказки. Днес също нямаше намерение да прекарва времето си в подобни безсмислени занимания, но веднага след обяда лейди Ан поведе двете с Джоун към помещението до голямата зала, за да поработят над огромния гоблен, който тя искаше да завърши преди сватбата.

Гобленът бе опънат на голяма дървена рамка и близо десетина жени шиеха едновременно, толкова широко бе платното. Милисънт остана, но само защото домакинята на Шефърд надзираваше работата, а не й се искаше да спори с тази решителна дама.

Въпреки това девойката само се преструваше, че шие, тъй като гобленът бе действително много красив или по-скоро щеше да бъде, когато бъдеше завършен. Представляваше един благороден рицар, възседнал кон, и заобиколен от свитата си. Зад него се простираше живописен хълм, осеян с разцъфнали летни цветя. Рицарят бе вперил поглед в приближаваща се армия. Върху ловната ръкавица на китката му бе кацнал ловен сокол и мъжът се усмихваше. Не изглеждаше никак загрижен от надвисналата опасност. Дали изобразяваше сър Гай? Или може би Улфрик? Без значение, щеше да бъде жалко да съсипе красивата вещ с нескопосаното си шиене.