Джоана Линдзи - Преплетени сърца

— Някои мъже може би — усмихна се Реймънд.

— Но не и вашият брат? — повдигна вежди Милисънт. — Да не би да искате да кажете, че е ревнив по природа?

— Не, казвам само, че това би го разгневило.

На езика й бе да отвърне с едно нехайно: „И какво от това?“, но подобен отговор не би излязъл от устата на Джоун.

— Чувствата са странно нещо и понякога хората не могат да ги контролират — въздъхна девойката. — Един мъж едва ли може да бъде обвиняван, че се е влюбил в жена, която никога не може да бъде негова. Също както и една жена не може да бъде осъждана, че изпитва чувства към друг, особено когато не се стреми преднамерено към този мъж.

Усмивката й стана още по-лъчезарна. Господи, точно това би казала Джоун. Отдавна не се бе представяла за сестра си, ала изглежда не бе загубила умението си да го прави.

— Улф не е виновен, милейди — увери я Реймънд. — Щеше да бъде много по-добре, ако не знаеше нищо, но вашата сестра съвсем ясно му е заявила за чувствата си към някакъв друг мъж.

— И това го е раздразнило?

— Лично аз се съмнявам, че това ще го подразни. Той е убеден, че след време всички чувства на жена му ще бъдат изцяло насочени към него.

Милисънт едва се сдържа да не изсумти презрително. Без съмнение е убеден, самонадеяният глупак! Освен това вече й омръзваше да се представя за сестра си. Любопитството й бе задоволено, като се изключи само едно нещо.

— Има ли някаква причина за този разговор, сър Реймънд? — любезно попита тя.

Той се изчерви и тя мигом осъзна грешката си. Въпросът бе твърде прям за лейди Джоун. Сестра й никога не би поставила някого в неудобно положение, докато Милисънт, която бе известна с безцеремонното си държание и хаплив език, бе предизвикала доста обърквания.

— Надявах се да мога да уверя брат си, че няма за какво да се притеснява. Всъщност, надявах се, че ще ми кажете името на този мъж, за да поговоря с него и да се опитам да разбера дали отвръща на чувствата на лейди Милисънт. Ще бъде чудесен подарък за брат ми в навечерието на сватбата му, ако мога да го уверя, че няма никакъв съперник за сърцето на съпругата си.

— Наистина би било — процеди през стиснати устни Милисънт, — но въпреки това не мога да ви помогна да му поднесете този дар. Ще трябва да говорите лично със сестра ми, сър Реймънд. Тя никога не ми е доверявала името на мъжа, за когото говорите.

Нямаше как да не излъже. Изобщо не искаше да забърква Роланд в тази история, след като дори не му бе казала, че иска да се омъжи за него.

— Нима никога не го е споменавала? — усъмни се Реймънд. — Вие със сестра си сте близначки, а това предполага, много по-голяма близост, отколкото между други родственици. Мислех, че си имате пълно доверие една на друга.

Милисънт не можа да се сдържи и се засмя.

— Разбира се, че си имаме, но има съвсем лични неща, които сестра ми не споделя с никого, дори и с мен. Аз знам за… привързаността й към този мъж, но тя никога не го е назовавала по име пред мен, поне не с истинското му име. Когато говори за него, го нарича Нежния гигант.

— В такъв случай наистина ще трябва да поговоря със сестра ви — въздъхна Реймънд.

— Желая ви късмет, сър Реймънд — усмихна се Милисънт. — След като тя не е споменала името му пред мен, едва ли ще го каже на вас. Ала нищо не ви пречи да опитате.

В крайна сметка Милисънт не успя да излезе от замъка. Понеже бяха близначки, за хората бе много трудно да различават двете сестри и затова на стражите пред вратата им бе наредено да не пускат навън никоя от тях.

Проклети предпазни мерки! За нейна беда Улфрик бе помислил за всичко. Но тогава какво правеше тук, в Шефърд Касъл, след като пак бе в опасност? Ако трябваше да я придружава въоръжен ескорт всеки път, когато пожелае да отиде някъде, можеше да си остане в Дънбър. Нали причината да я доведе тук бе, че Улфрик вярваше ми хората си, понеже сред тях нямаше наемници.

Толкова бе ядосана, че едва не тръгна да го търси, но си припомни как се бяха разделили малко по-рано. Точно сега Улфрик бе побеснял от гняв, така че бе по-разумно да за пази хапливите си забележки, когато го види за вечеря. Ето защо прекара остатъка от следобеда, изкарвайки яда си на горкия гоблен, като този път наистина си служеше с иглата.

За късмет на гоблена, сестра й работеше точно до нея и спокойно разшиваше ужасните бодове, без да каже каквото и да било. Милисънт почти не я забелязваше, потънала в нерадостните си мисли.

Би искала да разбере кой се опитваше да я убие. Ала поради засилената охрана, нямаше изгледи да узнае. Едва ли някой би бил толкова луд, за да рискува да я нападне отново, след като нямаше никаква надежда да успее. На вярно щеше да предпочете да изчака сгоден случай, когато тя сама ще му падне в ръцете.