Джоана Линдзи - Синеокият варварин

— Аз обаче имам друго нещо, което трябва да бъде заровено първо.

— Не си прави труда да обясняваш, воине. — Нейната усмивка бе още по-дяволита. — Само ми покажи.

— Той защо нарече майка ти жена-воин?

Шанел въртеше между пръстите си кичур от косите на Фалон, сгушена до него. И двамата бяха изморени, но това бе напълно разбираемо в края на един изпълнен с толкова крайни емоции ден.

— Защото тя е специалистка в борбата без оръжие и то в нейния най-смъртоносен вариант. Преди се е била с воини и ги е побеждавала. Как си обясняваш, че се озова с такава лекота във водата?

Ван’иър настръхна.

— Как разбра?

— Брок казал на Марта, а Марта на мен. Трябва да свикнеш с това, Фалон. Почти е невъзможно да се скрие нещо, когато наоколо има Мок.

— Те няма да бъдат дълго наоколо.

Младата жена разтвори очи.

— Шегуваш ли се? Как според теб майка ми е разбрала точно кога да дойде? Марта ме е наглеждала още от пристигането ми тук.

— Как мога да сложа край на това наглеждане?

— Все още не се чувствам напълно щастлива тук, Фалон. Докато стане това, съмнявам се, че Марта ще се откаже да ме следи.

— Все още ли ми се сърдиш заради наказанието?

— Не.

— Защо тогава не си щастлива?

Едвам се удържа да не се усмихне — той изглеждаше толкова раздразнен.

— Има нещо, което ти така и не ми каза. — Гласът и се изпълни с тъга. — И може никога да не ми го кажеш.

Ван’иър обхвана нежно лицето й и промълви:

— Шанел, не бих те лишил от някакви си слова, ако те ще те направят щастлива. Ти си пазителката на моето сърце, единствената, която обичам и ще обичам. Обясни ми, какво трябва да ти кажа…

— Току-що го каза… струва ми се. — А след това допълни невярващо: — Обичаш ли ме, Фалон? Ба-хар-анските воини наистина ли изпитват любов?

— Онези, които имат късмет да открият пазителката на своето сърце. Но не ми казвай, че си искала да чуеш това, жено, тъй като вече съм ти го споделял.

— Не си. Не бих пропуснала нещо толкова важно.

— Когато те помолих да бъдеш пазителка на моето сърце, аз всъщност те молех да приемеш любовта ми.

— Откъде можех да го знам? — възкликна Шанел. — Трябва да ми обясняваш тези неща, Фалон.

— В такъв случай нека ти обясня — заяви той, като я завъртя така, че да заеме най-любимата му поза. — Моят живот е твой. Моето сърце е твое. А сега ти давам също и детето си.

Младата жена хлъцна при тези думи, а след това хлъцна отново, когато той проникна в нея, мъчително и същевременно — прекрасно бавно. После вече не бе в състояние да издава какъвто и да било звук, тъй като той я целуваше страстно; чувствата, едва позатихнали след предишното им сливане, се разгоряха отново. И съвсем скоро Шанел достигна сладката кулминация, без да изпитва и капка съмнение, че нейният воин е изпълнил обещанието си и през тази нощ я е дарил със своето дете.

Когато по-късно той се изтърколи до нея на една страна, тя пропълзя върху гърдите му, за да заеме своята най-любима поза.

— Не искаш ли да чуеш как ти го казвам?

— Кое?

— Че аз също те обичам?

— Та аз вече го знам, жено. Аз не съм лишен от интуиция като теб.

— Така ли? — изпъшка с привиден гняв тя. — В такъв случай май няма да бъде нужно да го казвам.

— Не бих имал нищо против от време на време да ми бъде припомняно и показвано.

— Не се опитвай да поправиш сторената грешка…

Думите заседнаха в гърлото й, тъй като в този момент прозвуча писък, изпълнен с ярост, в който разпозна без проблеми гласа на майка си. Младата жена изохка, запуши уши с длани и завря лице в гърдите на Фалон.

— Съжалявам, чемар — промълви той, като я притисна още по-силно към себе си, опитвайки да я утеши. — Не трябваше да ги настанявам толкова близко до нашата стая.

В същия миг чуха смеха на Тедра. Шанел скръцна със зъби и издаде недоволен звук, задето я бяха накарали да се почувства така неудобно.

— Кълна се, напоследък не мисля, че баща ми се отнася особено сериозно към наказанията.

Ван’иър се засмя.

— Ако си живял толкова дълго със своята другарка в живота, колкото е живял той, ти я познаваш достатъчно добре, за да си наясно кога изпитва искрено съжаление за грешката си.

Младата жена се отдръпна и се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че ще трябва да чакам толкова дълго, преди да понамалиш силата на наказанията?

— Напълно е възможно.

„Искаш ли да се обзаложим?“ — помисли си тя.

Роувърът висеше над планетата и комуникационната му система жужеше с тих, мъркащ звук. Брок се наслаждаваше на доволството на Марта. Бе поканен да се свърже с нейния терминал по-рано, когато бе обзета от пристъп на великодушие.