Джоана Линдзи - Покорителят

— Джорджи — поправи го тя, не можейки да си обясни защо я гледа толкова сърдито. Следващите му думи внесоха яснота:

— Не бих твърдял, че се радвам да те видя в семейството ни.

— Така ли? — примигна смаяно Джорджина.

— Точно така. Предпочитах да не бяхме роднини — изръмжа той и се обърна към Джереми: — По дяволите, знаеш ли къде вуйчовците ни намират такива жени?

— Във всеки случай баща ми е намерил своята в една кръчма — обясни кисело момчето, ала Джорджина усети, че гневът му е насочен срещу бащата. — Не се ли чудиш, че я срещаме тук?

— За Бога, Джереми, положението е съвсем различно — възрази Джорджина и усети как и в нейното сърце се надига гняв. — Смятах да взема файтона и…

— И нямаше да стигнеш доникъде, защото това е каретата на Дерек и кочияшът му нямаше да ти обърне внимание. Освен ако му беше казала името си, което надали щеше да направиш. Слава на Бога, че те намерихме ние, Джордж.

Какъвто бащата, такъв и синът, каза си ядно Джорджина и внезапно осъзна, че вече няма възможност да се промъкне незабелязано в къщата на Антъни. Джеймс непременно щеше да узнае за приключението й. Или пък…

— Доколкото разбирам, ти гориш от нетърпение да разкажеш случилото се на баща ти?

— Точно така — отговори кратко момчето.

— Ти си отвратителен заварен син, Джереми Малори — изсъска през стиснати зъби Джорджина.

Жалкият й опит да избегне надвисналото нещастие развесели толкова много младия лондонски франт, че той избухна в гръмък смях.

Когато каретата на Дерек спря пред къщата на Пикадили, Джорджина вече се чувстваше не само притеснена от придружителите си, а беше ужасно ядосана. Хуморът на Джереми я дразнеше до смърт, а страховитите му предсказания какво я очаква от страна на разгневения й съпруг не правеха положението й по-добро. Дерек все още се наслаждаваше на тревогата, че е искал да прелъсти собствената си леля, и преувеличено трагичната му мимика не допринасяше с нищо за подобряване на настроението й. А Пърси, този глупак, беше напълно неадекватен и човек не можеше да размени дори две думи с него. Въпреки всичко тя знаеше, че не я очаква нищо добро. Гневът беше само защитна маска, макар че именно упоритостта на Джеймс я бе подтикнала към този рискован излет. Дълбоко в себе си тя знаеше, че е било същинска лудост да отиде нощем сама на пристанището и че Джеймс с право ще се ядоса. А бушуващият Джеймс не представляваше особено радваща гледка и тя го знаеше от опит. Едва не бе убил Уорън с голи ръце! А изблиците на гняв, които рисуваше Джереми, бяха безобидни в сравнение с онова, което я очакваше в действителност. Беше твърде разбираемо, че тя трепереше от страх и само външно се правеше на сърдита, за да прикрие треперенето си. Нападението все още беше най-добрата защита.

Все едно какво я очакваше, тя щеше да влезе в къщата с високо вдигната глава. Нямаше да позволи на никого да я спре и щеше да се скрие в стаята си. Проклетият й заварен син можеше да я дразни, колкото си ще, но тя щеше да се барикадира в стаята си, преди бурята да е избухнала.

Така си представяше нещата тя, но Джереми имаше други намерения и когато Джорджина му позволи да й помогне при слизането от каретата, тя извърши голяма грешка. Опита се да се промуши покрай него, за да стигне първа в къщи, но той сграбчи ръката й и не я пусна. Макар да беше по-възрастна, той беше доста по-едър и по-силен от нея и изглежда гореше от желание да представи пред баща си опърничавата му жена и позорните й дела.

Нямаше нужда да звънят, тъй като Добсън беше непрекъснато нащрек и вече стоеше пред отворената врата.

— Пусни ме, Джереми, иначе ще те плесна! — изсъска Джорджина и удостои портиера с чаровна усмивка.

— Но, моля те, нима една майка разговаря така с…

— Очевидно се наслаждаваш на представлението, нали, пакостнико?

Момъкът отговори само с нахална усмивка и я побутна към антрето. То беше празно и в сърцето на Джорджина проблесна искрица надежда — стълбата беше ей там и тя можеше да я достигне. Но Джереми нямаше намерение да губи ценно време и извика на висок глас името на баща си. Без да се бави, Джорджина го изрита по пищяла и се опита да се отскубне. Това само накара момчето да повиши глас с цяла октава и след миг вратата на салона се разтвори с трясък. Ала Джорджина не се отказваше лесно от намеренията си.

Нима днес не бе преживяла достатъчно вълнения? На всичкото отгоре Джеймс си беше в къщи. Защо поне не беше открил отсъствието й и не бе тръгнал да я търси? Не, седеше си в къщи, отзова се на първия повик и сега я наблюдаваше как рита и блъска сина му. Очевидно веднага бе проумял защо. Издаваха го недоволно смръщените вежди. Поне Джереми да я беше пуснал, след като и без това бе паднала в капана! Не, той продължаваше да я стиска, сякаш бе извършила тежко престъпление.