Джоана Линдзи - Твоята магия

Уорън се извърна. На прага стоеше Ейми. Беше облякла единствено смачканата си рокля. Беше боса. Неговите собствени пръсти бяха помогнали да се разроши този великолепен водопад от черна коса. А веселото оживление, което сякаш бе нейна втора природа, бе изчезнало.

Беше твърде ядосан, за да обърне внимание на стягането в гърдите си; твърде ядосан, за да види, че тя беше опъната като струна в очакване на отговора му.

— Ти вече знаеш отговора. Никога не съм ти дал повод да мислиш обратното, нали?

Ейми може и да бе подготвена за тези думи, но да ги чуе произнесени, след всичко, което бяха преживели напоследък… след миналата нощ… Болката, която се надигна в гърлото и в гърдите й, беше непоносима. Но той стоеше там, гневен и твърдоглав както винаги, и тя би предпочела по-скоро да умре, отколкото да му покаже колко я е наранил току-що.

— Тогава това решава въпроса — каза тя спокойно.

— Дума да не става, скъпо момиче — каза й Джеймз. — Неговите предпочитания нямат никакво значение.

— Разбира се, че имат. Аз няма да се омъжа за него.

Изумен, Джеймз попита:

— Знаеш ли какво ще каже баща ти за това?

Но Ейми просто отговори:

— Няма да се омъжа за него, докато не ме помоли.

— Чувала ли си за едно нещо, наречено магарешки инат, котенце? — вметна Антъни.

А Джеймз добави:

— Той ще те помоли да се омъжиш за него, Ейми. Гарантирам ти.

— Такъв вид помолване не се брои. Той трябва да го иска и аз трябва да знам, че го иска. Казах ти и преди, чичо Джеймз, че няма да се омъжа за него, ако бъде завлечен насила до олтара. Край на разискванията. А сега бих искала да си ида у дома колкото се може по-скоро, ако някой от вас бъде така любезен да уреди това.

Не погледна към Уорън. Просто излезе така тихо, както се беше появила. Но раздразнението, което остави след себе си, беше осезаемо, поне за двама от присъстващите в стаята.

— Проклятие! — изръмжа Джеймз.

— Хм, това ти спаси главата, янки — каза Антъни с цялото негодувание, на което бе способен. — Но означава още, че ще стоиш далеч от нея — в противен случай аз самият ще избърша пода с теб.

Уорън изобщо не се разтревожи от тази заплаха, защото нямаше никакво намерение някога отново да се приближава до Ейми. Но не беше сигурен, че това, което изпитваше в момента, е облекчение и ако не, какво, по дяволите, го глождеше отвътре и го караше да иска да хукне след нея? Каквото и да бе това безименно чувство, той нямаше да му се поддаде, но въпреки всичко…

За да прогони въпроса от ума си, той се обърна към Джеймз и попита:

— Как стигнахте толкова бързо до тук, все пак?

— С твоя кораб.

При друг случай Уорън би избухнал, но точно сега беше доволен, че разполагаше с кораба си. С радост щеше да се премести на борда.

— Тогава ме извинете, джентълмени. Разполагайте се както намерите за добре в дома ми. Аз отивам до „Нерея“, за да видя какво е останало от него.

Стрелата, насочена към капитанските умения на Джеймз, попадна право в сърцето му. Но той си го върна с думите:

— Не много.

Уорън не се хвана на въдицата.

— При това положение разбирате защо няма да ви предложа транспорт обратно до Англия.

— Като че ли пък ние бихме допуснали ти и Ейми отново да сте заедно на един кораб — промърмори Антъни.

Уорън не се хвана и на тази въдица.

— Тогава значи вероятно няма да се видим повече.

„Дай боже“, помисли си всеки един от тях.

Братята на Уорън бяха отплавали по-рано през седмицата обратно за Англия с новия управител. Ако тръгнеше веднага, имаше шанс да ги настигне още в морето. Така нямаше да му се наложи да се връща до Англия, за да им обяснява.

Не отплава веднага. Проучи кои други кораби ще отпътуват за тази част на света. Един от тях тръгваше по разписание след три дни. Уорън предположи, че Ейми ще пътува с него, а след като тя и чичовците й си заминаваха толкова скоро, наистина нямаше смисъл той изобщо да се връща в Лондон. Те можеха да обяснят на братята му всичко. Новият управител щеше да бъде настанен в кантората на „Скайларк“. Уорън нямаше какво друго да прави в Лондон… освен отново да бъде в твърде опасна за душевния му покой близост до Ейми.

Да, той трябваше да стои надалеч от Англия няколко години. Молеше се Ейми да замине по-скоро, защото при самата мисъл, че тя е в неговия дом, наистина му бе трудно да се въздържи да не се втурне натам. Още го глождеше усещането, че не биваше да оставя нещата да приключат по такъв начин, че трябваше да намери време да й обясни лично защо въпреки всичко не би се оженил за нея; че няма възражения срещу нея, а срещу самия брак. Разбира се, тя сигурно знаеше това, след като знаеше толкова много за миналото му, включително и за историята с Мариан. Но може би щеше да е по-добре да чуе от собствената му уста причините, поради които не искаше да я помоли да стане негова съпруга.