Джоана Линдзи - Отровни думи

Накрая се умори да се преструва, откри Пърси и Джеръми и им съобщи, че си тръгва, но ще изпрати каретата обратно да ги вземе. Двамата, разбира се, си намигнаха многозначително, защото мислеха, че приятелят им бърза да се върне у дома, за да се наслади на прелестите на младата дама. Ала техните бащи не приличаха на Джейсън Малори.

Това не означаваше, че мисълта за евентуалното удоволствие не го изкушава. В края на краищата Келси Ленгтън бе само една слугиня и нямаше да остане в къщата достатъчно, за да даде повод на прислугата да клюкарства. Можеше незабелязано да се промъкне в леглото й, а на сутринта да се върне в спалнята си. Камериерът му нямаше да разбере.

Вече бе решил да посети момичето тази нощ и остана неприятно изненадан, когато въпреки късния час Хенли го посрещна на вратата.

Досаден стар глупак! Ако Хенли не стоеше в салона, изпращайки го с поглед, докато се качваше по стълбите, Дерек можеше да потърси стаята на гостенката. Не се съмняваше, че икономът бе останал да го дочака да наблюдава дали господарят му ще приближи стаята на момичето.

А когато бащата на Дерек узнае за това, щеше да му изчете цяла лекция за благоприличието и морала. И всичко това заради едно момиче, което и по-късно би могъл да има. Не, не му се искаше да се забърква в подобни неприятности, ала тази нощ му бе доста трудно да заспи.

— За всичко съм виновна аз — промърмори госпожа Хърсъл. — Би трябвало веднага да го видя, но трябва да призная, че вече недовиждам добре, особено през нощта.

Келси разтърка очи, без да се вслушва внимателно в думите на икономката. Не отговори нищо, тъй като не разбираше за какво говори жената. Очевидно бе изпуснала началото. Госпожа Хърсъл бе извадила една от роклите й и оправяше гънките.

Стаята вече бе оправена, въпреки че едва ли би могло да се каже, че девойката бе имала време да я разхвърля. Видя, че на масичката до леглото я очакваха чаша с прясна вода, пухкави кърпи и каничка с димящ чай.

Тя се прозина, благодарна, че си спомняше всичко и не се бе учудила къде се намира и коя е тази жена, която се суети из стаята й. Кестенявата коса на икономката бе прибрана в стегнат кок, раменете й бяха широки, имаше пищен бюст, а дебелите й вежди бяха сключени и създаваха впечатлението, че е вечно намръщена.

Да, Келси много добре си спомняше тази жена, която я бе изгледала така, че се бе почувствала като последната презряна твар. Никога нямаше да забрави последната й забележка, преди да си излезе от стаята:

— И да не си посмяла да откраднеш нещо, защото веднага ще те заловим.

Отвращението на икономката я бе накарало да потръпне, но носле си каза, че трябва да привиква към подобно отношение. В бъдеще трябваше да се научи да прикрива чувствата си, за да не могат да я нараняват хапливите забележки на персонала.

Келси се надяваше, че жената скоро ще излезе и най-сетне ще я остави сама. Ала тя все още си мърмореше нещо под нос, очевидно без да подозира, че момичето се е събудило.

Заслуша се по-внимателно в думите й и мигом разбра, че жената говори за нея:

— Това е, защото повярвах на Хенли. Но какво знае той? Каза ми, че си някаква проститутка, която негова светлост бил довел вкъщи, и аз му повярвах. Сама съм си виновна. Знам го и си го признавам. Трябваше да ви поогледам по-внимателно. Това си личи по костите, те никога не лъжат.

— Извинете, не ви разбрах.

— Виждате ли? А аз какво казвах? Миналата нощ аз трябваше да се извиня, милейди, защото трябваше да разбера, че не сте просто момиче. Заблуди ме роклята, а и вече не виждам толкова добре, както казах.

Келси се сепна и се надигна от леглото. Чак сега забеляза колко кораво и неудобно беше. Господи, жената й се извиняваше! Затова е било цялото й мърморене. Поради някаква незнайна причина тя бе решила, че е сгрешила, приемайки я за проститутка. И как трябваше да реагира тя, след като не искаше никой в този дом да я смята за порядъчно момиче?

Можеше да си премълчи и да не казва нищо. Да остави жената да си мисли каквото й харесва. И без това нямаше да остане дълго в тази къща и вероятно повече нямаше да я види. Обаче съществуваше възможност госпожа Хърсъл да отиде с извиненията си при лорд Дерек, а това не биваше да се допуска.

Девойката нерешително се усмихна.

— Грешите, госпожо Хърсъл. Истина е, че тази ужасна рокля не е моя и бих се радвала, ако никога повече очите ми не я зърнат, обаче аз наистина не принадлежа към отбраното общество.