Джоана Линдзи - Сребърният ангел

— Не се страхувайте — отговори той. — Няма да ви причиним зло.

Но Шантел не можеше да се успокои. Ръцете й трепереха.

— Кой сте вие?

Момъкът направи крачка към нея и тя панически се отдръпна Чужденецът веднага спря, объркан от искрения й ужас. Хаким Бекташ никога не беше получавал заповед да се грижи за пленена жена, а тази тук не беше обикновена пленница. Той разбра това още когато видя за пръв път аристократичните й черти, а господарският й тон затвърди впечатлението му. Тя беше истинска дама. Но тук нямаше значение коя е, нито дори как се казва, защото новият й господар щеше да й даде друго име. Хаким нямаше опит в общуването с дами, но това не му попречи веднага да я нарече „лала“ — името, с което се обръщаха към жените от благороден произход. Макар че тя щеше да бъде робиня…

Той просто не знаеше как да се отнася с нея. Раиз Мехмед, капитанът на кораба, настояваше пленницата веднага да научи истината. Той твърдеше, че заловените се нуждаят от време, за да свикнат с новото си положение. Дано Аллах го научи как да й го каже, защото той, Хаким, беше единственият на борда, който говореше английски.

Но преди да успее да каже нещо, котвата бе вдигната и корабът се раздвижи.

— Какво беше това? — извика Шантел и се облегна на стената, търсейки опора.

— Излизаме в открито море.

— Не! — изплака тя, но веднага се овладя. — Къде отиваме? Говорете, по дяволите! Къде съм попаднала?

— Ние сме пирати, лала.

Шантел отлично познаваше тази дума. Нямаше нужда от по-нататъшни обяснения, макар че в първия момент съзнанието й блокира и отказа да възприеме чутото. Но след секунди лицето й побледня като на мъртвец.

— Пирати? Турски пирати?

Той сви рамене.

— Пирати, търговци, това няма значение във Варвария.

— По дяволите с вашите приказки! Пиратите търгуват с бели роби.

— Понякога.

— Значи вие сте… О, Господи, само това не!

Момъкът беше толкова възхитен от пламтящата светлина, заляла страните й, че не обърна внимание на последната й забележка. Още по-малко очакваше, че тя ще се нахвърли срещу него. Силен удар го отхвърли встрани, той загуби равновесие и падна на пода. Свещта отлетя от ръката му и угасна. Успя само да види как Шантел се втурна навън и уплашено скочи на крака. Ако успееше да скочи в морето, капитанът непременно щеше да го хвърли през борда.

Но Хаким закъсня. Когато изхвръкна на палубата, видя как един от пиратите се опита да препречи пътя на младата жена, но тя го отблъсна и със силен удар го запрати върху дъските. После Шантел скочи през борда, без да си дава труд да се изкачва по перилата. Хаким се хвърли напред и видя сребърнорусата глава, която изплува над вълните. Онемял от смайване, установи, че тази странна личност умее дори да плува. Много малко от другарите му можеха да кажат същото за себе си, включително и самият той. Иначе без колебание щеше да скочи подире й.

Пиратите се развикаха един през друг, слисани от факта, че девойката не се удави, а смело заплува към брега. Вбесеният Раиз Мехмед се нахвърли върху Хаким.

— Идиот такъв! Заръчах ти да свършиш най-простото нещо на света, а ти обърка всичко. — Думите му бяха придружени с тежък юмрук и Хаким се озова на дъските.

Раиз Мехмед се приведе над него и тъмните му очи необуздано засвяткаха. — Би трябвало да те…

— Трябва да я настигнем — прекъсна го смело младежът.

— Да не си полудял? — изкрещя Мехмед. — Да гоним някаква си жена? Акулите ще я изядат — заключи отвратено той.

Хаким се изтърколи настрани, за да избегне ритника на Мехмед, и вдигна ръка.

— Тя имаше сребърни коси и очи като аметисти. Дори богиня би завидяла на красотата й.

Мехмед веднага спря и гневът му отново се изля върху нещастния младеж.

— Идиот! Защо не каза веднага?

Когато корабчето се обърна и малката лодка беше спусната на вода, Хаким дълбоко въздъхна. Той беше успял да се спаси от гнева на капитана, но какво щеше да стане с момичето? Почти му се искаше да не го намерят. И той самият не знаеше защо.

— В къщи ви чака някакъв момък, милорд. Пристигна пеша пет минути след като излязохте. За малко ви изпусна.

Граф Милбъри слезе от коня си и връчи на ратая юздите на чистокръвния жребец, удостоен с множество награди. Черните вежди замислено се сключиха над смарагдовозелените очи и той тръгна по тясната пътека към къщата. Не очакваше посетител, пък и Хари добре познаваше всичките му приятели. Затова съобщението веднага възбуди интереса му.