Джоана Линдзи - Сребърният ангел

Освен собствената му пълна кесия беше останала и значителна част от сумата, определена за наемане на кораб.

Той скришом наблюдаваше англичанина, който отиде до писалището, взе нож за отваряне на писма и седна на стола. Писмото очевидно беше кратко, защото само след секунди мъжът го остави и впи поглед в Али. Младежът познаваше тези проницателни зелени очи, които внезапно го изтръгнаха от щастливата му омая. По гърба му пробягнаха студени тръпки. Очите, ръстът, орловите черти на лицето! Вярно, нямаше брада, но…

Али простена и се хвърли по лице на пода.

— Не ме убивайте, милостиви господарю! Скрийте ме, моля ви. Кълна ви се, че ще направя всичко, което искате от мен.

— Защо? — Въпросът прозвуча изненадващо меко и Али се осмели да вдигне глава.

— Защото… защото ви видях.

— Точно така. Е, добре, колко време трябва да останеш тук?

— Шест месеца — отговори Али, който беше разбрал. — Казаха ми да не се връщам в Барка най-малко шест месеца.

Графът тихо изруга. Толкова дълго? А само след няколко седмици трябваше да се състои сватбата му с Каролайн. Тя надали би се съгласила на подобно отлагане. Дядо му също. Щом трябваше да скрие куриера за шест месеца, пребиваването му там щеше да отнеме също толкова време.

— Стани и ми разкажи всичко, което знаеш за това писмо.

— Не съм го чел. — Али бавно се надигна и недоверчиво изгледа домакина си.

— Не е важно дали си го чел. Разкажи ми как те изпратиха при мен.

Али спомена за многото куриери, изпратени с едно и също писмо, които бяха загубили живота си, както и за това, че той доброволно се беше нагърбил с опасната мисия. После англичанинът започна да разпитва за владетеля.

— Знам само, че многократно се опитваха да го убият и вече почти не излиза от палата си.

— Неговите хора знаят ли кой посяга на живота му?

Али вдигна рамене.

— Аз не съм от двореца. Мисля, че само по тази причина убягнах от лапите на преследвачите. Нямам представа какво става зад стените му.

— Добра работа си свършил, приятелю — усмихна се Дерек. — Само че какво ще те правя през следващите шест месеца?

— Затворете ме.

— Съмнявам се, че е необходимо. Ще те оставя тук, в имението. Надявам се да ти намерят някакво занимание. Какво работиш в Барка?

— Продавам лимонада.

Дерек тихо се изсмя.

— Продавач на лимонада успява там, където закалени в бой войници загиват. Моите уважения! Ако знаеше и малко английски…

— Научих няколко думи — усмихна се в отговор Али. Облекчението му беше огромно. Аллах не го забравяше!

— Отлично — заключи графът и се надигна. В този момент на вратата се почука и в салона влезе младо момиче с табла в ръка. Беше красиво и Али си помисли, че цели шест месеца ще гледа незабулени жени. Очевидно мъжете в тази страна не се засягаха, когато други зяпаха жените им. Това момиче явно принадлежеше на Дерек Синклер, защото му подари дълъг и чувствен поглед.

— Искаш ли кафе? — попита графът.

Али кимна и когато момичето излезе, попита колебливо:

— Тя от вашия харем ли е?

Дерек се усмихна и отпи глътка от горещата напитка, към която беше привикнал в младостта си.

— За съжаление тук нямаме хареми, макар че ако имахме, тази млада жена би принадлежала към един от тях. Но тя е не само на мое разположение, ако разбираш какво искам да кажа.

— Странни обичаи имате тук.

— Вярно е, тук всичко ти се струва странно, но ще свикнеш. Човек бързо свиква с всичко ново.

Когато мистър Уолмсли отведе Али, графът остана в малкия салон и отново седна зад писалището си. Потънал в мислите си, той се взря в писмото, разтворено пред него: три кратки изречения на турски, лесни за прочитане, защото освен френски и арабски графът владееше и турски език. Всъщност беше научил английски доста по-късно, но именно той беше станал негов роден език.

Първата му реакция беше облекчение. Никой не беше умрял. Но след разказа на Али трябваше да добави: засега!

Три кратки изречения:

Имаш много поздрави. Нужно ли е да продължавам? От теб ми остана незабравим спомен.

Шифърът от детските години, с който толкова често объркваха учителите и прислугата. Графът с меланхолична усмивка си припомни времето, когато прочете в час едно съчинение и никой не разбра защо Джамил се превиваше от смях. Но единствен той беше разчел скрития код: „Предпочитам да си хапвам райски ябълки и да подслушвам султана. А ти?“

Това писмо беше много по-кратко: три изречения — три думи. Взема се първата дума от всяко изречение и се получава: „Имам нужда от теб.“ Естествено Дерек не можеше да остави без внимание подобно послание. Беше получил доста писма през изминалите години, но винаги по нормален път. Заради това писмо обаче бяха загинали хора. То беше нещо особено. „Имам нужда от теб.“ Дерек щеше да отиде.