Джоана Линдзи - Сребърният ангел

— Не мога да ти кажа точно. Около шест месеца.

— Толкова дълго?

Дерек сви рамене.

— Дипломацията отнема повече време от шпионажа.

— На какво мнение е дядо ти?

— Още не съм му казал. Ще поговоря с него непосредствено преди отпътуването си.

— А то кога ще бъде?

— Вероятно още утре — призна той. — Ще взема кораб от Дувър.

— О, Дерек! — Младата жена спря и буйно обгърна с ръце врата му.

— Какви са тия работи, Каро? Нима ще ти липсвам?

— В никакъв случай — прошепна до гърдите му тя.

— И няма да мислиш за мен?

— Нито секунда!

Той се засмя и нежно я притисна до себе си.

— Това е моето любимо момиче.

Дерек обаче не отложи разговора с дядо си за следващия ден. Веднага след завръщането си той потърси маркиза в библиотеката и откровено му разясни положението.

Отговорът на Робърт Синклер беше единствено възможният:

— Трябва да заминеш.

— И аз така реших — заяви Дерек. — Изпратих да повикат Маршъл. Вероятно ще пристигне утре следобед.

— Нима ще му разкажеш за роднините си там?

— Смяташ ли, че е разумно да му открия истината след толкова години?

— Не — призна маркизът.

— Точно така! Освен това самият аз още не зная подробностите. Едва когато пристигна там, ще разбера защо имат нужда от мен. Маршъл ще си мисли, че съм отишъл да потърся пленената англичанка. Това е достатъчно.

— Ще се погрижиш ли за нея?

Дерек вдигна рамене.

— Ще се поогледам тук-там. Много е съмнително, че ще успея да я измъкна, дори ако я открия. Озове ли се в харема, една жена е загубена за външния свят.

Робърт смръщи чело.

— Казваш го без ни най-малко съжаление.

Дерек усмихнато изгледа дядо си. Огорчението му беше разбираемо.

— Какво искаш да чуеш от мен? Тя е една от хилядите. У нас робството е подсъдно. На Изток обаче е нещо нормално и законно.

— Но това не е причина да го одобряваш.

— Не го одобрявам, дядо, но аз все пак съм израсъл в Ориента. Приемам робството като факт, като начин на живот.

— Знам, знам — въздъхна маркизът. Не му се искаше да подхваща отново стария спор. — Исках само да те попитам… Ще я видиш ли?

Дерек разбра, че дядо му не говори за англичанката.

— Не знам.

— Ако я видиш, предай й, че съм й благодарен с цялото си сърце.

Дерек кимна и трогнато прегърна стария господин. Гърлото му беше пресъхнало от вълнение. Посланието беше еднозначно и се отнасяше до самия него. То свидетелстваше за признанието, за обичта и гордостта на дядо му, който никога не изразяваше публично чувствата си. Двамата мъже често бяха на противоположни мнения, Робърт гледаше с неодобрение на „ориенталския“ начин на живот на внука си, но с течение на годините между тях беше възникнала здрава, неразрушима връзка.

Само час по-късно, докато Дерек седеше замислен в библиотеката, съобщиха за пристигането на лорд Маршъл Филдинг. Посетителят предаде шапката и палтото си на мистър Уолмсли и бързо се запъти към библиотеката, приглаждайки с ръка непокорните кафяви къдрици.

Дерек се надигна да го поздрави и едва успя да прикрие изненадата си. Щом Маршъл идваше днес, а не утре, когато го очакваше, това означаваше, че не е получил съобщението му и се явява по собствен почин.

— Какво те води насам, Марш?

Гъстите вежди над светлозелените очи придаваха на лорд Филдинг постоянно сериозен израз, който не се променяше съществено дори когато се усмихваше.

— Мина почти месец, откакто бях тук за последен път. Сметнах, че е време да дойда и да видя как се справяш със собствената си съвест.

Дерек избухна в смях. Маршъл никога не се предаваше, особено когато трябваше да убеди приятеля си да стори нещо, което според него не можеше да бъде свършено от никой друг. Очевидно беше дошъл, за да доведе докрай започнатата последния път дискусия. Въпреки че отлично знаеше колко е трудно да накара Дерек да промени мнението си.

Маршъл беше организатор, изпълнението предоставяше на други. Двамата с Дерек бяха неравна двойка. Нямаха нищо общо, освен възрастта си и любовта към конете. Учудващо беше, че приятелството им, започнало в училище, траеше и досега. Бяха напълно противоположни по природа: единият сериозен, сдържан и консервативен, другият — смел, изпълнен с жажда за приключения, понякога непоносимо самонадеян. Но двамата прекрасно се допълваха — единият се втурваше напред, а другият го възпираше.

— Седни, Маршъл — покани го Дерек и посочи удобните кресла — Идваш навреме за чая.