Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

Ханк присви подозрително очи.

— И с какво, ако мога да попитам, им плащаш, Патрик?

— Е, останаха малко пари. Около хиляда долара — призна неохотно Пат, твърде късно осъзнал, че е попаднал в капан. — Мислех си, че ще спечелим време, като разтрошим възможно най-много скали, за да можем да се захванем веднага за работа, когато пристигне топилнята.

— Ще взема останалите пари. Пат.

— Виж какво, момче… — Ханк отново пристъпи застрашително напред и Пат бързо отстъпи.

— Добре, добре. Предполагам, че няма голяма разлика — забеляза, че Ханк се отпусна. — Кажи ми защо ти отне толкова време, за да дойдеш дотук? Очаквах, че ще пристигнеш веднага след мен.

— Бях в затвора.

Пат се намръщи.

— Дали…

— Не, няма нищо общо с обирите — отвърна горчиво Ханк. — След като прочетох бележката ти, се напих, след което се развилнях в хотела и в един бар.

— Съжалявам, момче. Но нали виждаш защо трябваше да постъпя по този начин? Спечелих мината на покер, разбрах колко е ценна, когато видях как реагира собственикът, след като я загуби. Наистина го прие доста зле. Бил тръгнал към Южен Тексас, за да заеме пари от приятели да си купи топилня. Знаех, че сам не мога да купя такова нещо, затова взех назаем твоя дял, момче. Трябваше да го направя.

Пат се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Пак ще се напия и най-вероятно ще разруша още някой бар, отвърна мрачно Ханк.

— Не всичко е загубено, момче. Дяволски добре ти върви на карти и можеш да удвоиш, дори да утроиш парите.

— Или да загубя всичко. Има и други начини.

— Вече приключих с грабежите! — изръмжа Ханк.

— Не, не, нямах предвид това. Преди няколко години чух за един град в Ню Мексико, където открили много злато. Хиляди хора се втурнаха натам. Градчето се нарича Елизабеттаун.

— Мислиш, че ще отида да търся злато? — сряза го Ханк. — По добре да почакам тази мина да започне да добива сребро. Но двете възможности ще отнемат много време. От години изгарям от желание да си възвърна земите Не мога да чакам повече.

Пат отново се почувства видимо притеснен.

— Винаги си бил луда глава, когато стане въпрос за земите и никога не си се вслушвал в здравия разум. Още преди много време трябваше да разбереш колко пари ти трябват, за да си върнеш собствеността. Някога замислял ли си се, че може да нямаш достатъчно пари?

— Имах достатъчно Докато ти не ги открадна.

— Слушай, момче, не можеш да знаеш това със сигурност. Можеше да се върнеш в Мексико само за да откриеш, че мошеникът иска два пъти повече, отколкото имаш, че дори и повече. Защо не отидеш и не разбереш сега? — извика ентусиазирано Пат. — Точно това трябва да направиш! Иди и разбери точно колко пари ти трябват. По дяволите, докато се върнеш, тази мина ще е започнала да добива сребро, после ще имаш каквото пожелаеш. Каза, че не искаш да чакаш. Е, ако постъпиш така, както аз ти казвам, просто няма да ти се наложи. Освен това няма да стоиш със скръстени ръце.

— Това, което предлагаш, просто е губене на време — заяви грубо Ханк. — Единствено заради теб имам колкото искаш време за губене и нищо друго. Така да бъде — после Ханк се усмихна, а очите му заблестяха както някога. — Но ще взема парите, които са останали. Ясно ли е?

На следния ден Ханк напусна Денвър и се отправи право на юг. Щеше да прекоси по-голямата част от територията на Колорадо и цяло Ню Мексико, обширен район, който съвсем не бе безопасен за самотния пътник. Но Ханк бе и изключително ловък, когато се наложеше да избягва хора, включително и индианци. Научи се на това изкуство, след като избяга от затвора, научи се как да се крие в планините и в равнините. Сетивата му, които бяха винаги нащрек, се изостриха особено много след бягството му и по времето, когато бе обявен извън закона.

Пред себе си имаше цели седемстотин мили непозната територия само до мексиканската граница. Дори и при изтощителна езда щеше да му отнеме повече от месец, но той вече бе решил да не бърза. Не и този път. Благодарение на Пат. Изгаряше от гняв само като си помислеше за това ново забавяне, но не можеше да направи нищо, за да ускори нещата, освен да поднови обирите — а Ханк нямаше намерение да направи това.

Да се продънят в ада дано и Пат, и проклетата му мина!

През следващите няколко дни Ханк си мислеше как не му вървеше през целия му живот. На четвъртия ден настроението му бе толкова мрачно, че той стана непредпазлив. Яздеше в подножието на Скалистите планини, като пришпорваше жестоко коня си, опитвайки се по този начин да изкара яда си, когато внезапно конят му се препъна в една дупка, като хвърли Ханк на земята. В резултат на това падане изкълчи глезена си, но което беше по-лошо, конят си бе счупил предния крак и не можеше повече да върви. Бедното животно трябваше да бъде застреляно.