Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

— Пат.

Патрик Маклуър стреснато вдигна поглед към неочаквания си посетител, понечи да се изправи, но после се отказа и седна обратно на мястото си. Гласът без съмнение бе на стария му приятел, но лицето принадлежеше сякаш на някакъв непознат. Сивите очи вече не се усмихваха, в тях се четеше стоманена студенина. Пат се страхуваше точно от това, че приятелят му няма да разбере защо бе постъпил по този начин.

— Хайде, момче, нямаш причина да гледаш толкова заплашително стария си приятел — започна смутено Пат, а гласът му едва доловимо потрепери.

Ханк направи крачка напред.

— Как смееш все още да се наричаш мой приятел?

Ханк не изчака другият да му отговори. Светкавично заби юмрука си в челюстта на Патрик, който, заедно със стола, се прекатури назад. Пат бе по-възрастен и тялото му не бе толкова силно и мускулесто, но въпреки това само след миг бе вече на крака. Бавно напрани няколко крачки назад, увеличавайки разстоянието между себе си и Ханк.

— Няма да се бия с теб, момче. Не и преди да ми позволиш да ти обясня — изръмжа той през пулсиращата си от болка челюст. — След това, ако все още искаш…

— Искам само едно-единствено нещо от теб, Пат — парите ми. Дай ми ги и аз ще изляза оттук, без да те безпокоя повече.

— Не получи ли бележката, която ти оставих?

— По дяволите! — изруга Ханк през зъби. — Не сменяй темата, Пат!

— Но аз ти казах за тази мина — продължи Пат, без да трепне. — Ще станем много по-богати, отколкото някога сме си мечтали, момче.

— Тогава дай ми моя дял сега и задръж всичко останало. Мините изобщо не ме интересуват, Пат. Знаеш много добре за какво си мечтая. Чаках повече от десет години и нямам намерение да чакам повече. Трябвала се върна в Мексико.

— Но ти не разбираш, Ханк, момчето ми. Седни и ме остави да ти обясня.

— Няма нищо за обясняване. Или имаш парите ми, или не.

— Нямам ги, Ханк. Похарчих почти всичко за топилня — отвърна припряно Пат и отстъпи още няколко крачки назад.

Ханк го сграбчи за ризата и рязко го дръпна към себе си, като почти го вдигна вън въздуха, впил в него убийствен поглед.

— Мисля си, че трябва да те убия, Пат — проговори с глас, от който на другия полазиха трънки по гърба. — Да, така и ще направя. Ти знаеше какво означават за мен тези пари. Знаеше колко мразех обирите, които вършехме, за да ги събера. Знаеше… и въпреки това ги похарчи.

— Но, момко, ще имаш достатъчно пари да купиш цяла дузина хасиенди — започна Пат с умоляващ глас. — Казвам ти, че ще бъдем богати.

— Откъде си сигурен? — сряза го Ханк. — Дори не си започнал да вадиш среброто.

— Вече имаме пробите и анализите. Тук е най-богатият на залежи участък, с най-хубавата руда в невероятни количества! Чакаме само да пристигне топилнята и започваме преработката. Разбира се, това ще отнеме известно време.

— Колко? Година? Две?

— Не мога да кажа с точност, момче. Поръчах в Англия най-новото и най-доброто оборудване.

Съвсем неочаквано Ханк пусна Пат и му обърна гръб. По-възрастният мъж изпусна въздишка на облекчение. Ханк бе много по-висок и по-силен, имаше слабо, но мускулесто тяло. Заслепен от гняв, можеше лесно да убие Пат с голи ръце.

— Как можа да ми сториш това, Пат? Аз ти вярвах. Ние бяхме приятели — промълви Ханк едва чуто.

— И все още сме — запротестира Пат. — Погледни разумно на нещата. Аз те направих богат човек.

— Не виждам как това би могло да ми помогне сега.

Пат го измери внимателно с поглед Познаваше Ханк Шавез от дълго време, но никога не бе го виждал такъв. Ханк бе красив, мургав, обикновено облечен в черно, той винаги бе изглеждал опасен. От пръв поглед човек би го помислил за бандит. Но топлината и веселите искрици в погледа му веднага опровергаваха това предположение. Младият човек умееше да вижда смешната страна на всяка ситуация; искрената му любов към живота, въпреки трагедията, сполетяла го в миналото, го правеше наистина забележителен. Пат опита отново да го омилостиви.

— Ханк, момчето ми, не можеш ли да погледнеш на нещата от моята страна? Това беше единственият ми шанс. Имаме предостатъчно пари, но нали знаеш какъв съм. Щях да ги профукам за нула време и скоро нямаше да ми остане нищо.

— Можеше да започнеш никакъв бизнес или да си купиш ранчо, Пат. Можеше ла се установиш на едно място.

— Това не е за мен — отвърна Пат е подновена надежда. Поне Ханк го слушаше. — Не съм човек, който ще работи никъде за постоянно.

— Но нали работиш тук — отбеляза Ханк.

— Работя ли? Плащам на други да превиват гръб над тези скали.