Джоана Линдзи - Зимни огньове

Сянка премина по лицето на младия мъж, но устните му се изкривиха в цинична усмивка.

— Научих достатъчно за жените. Никога вече няма да стана жертва на чара на която и да е. Един път отворих сърцето си и няма да направя тази грешка отново.

— Не всички жени са такива, Гарик. Майка ти е различна. Тя е много добра и учтива жена.

Лицето на Гарик се смекчи.

— Майка ми е единственото изключение. Но хайде, време е да приключим с това. Днес е последната ни нощ тук и аз възнамерявам да изпия една бъчва бира и ти, приятелю мой, ще трябва след това да ме занесеш до кораба, тъй като аз няма да мога да стигна сам.

Брена беше седнала върху удобното си легло и лъскаше меча си с усърдие, идващо от уважението, което изпитваше към това чудесно оръжие. Беше лек, а острието му беше остро като бръснач.

При това беше подарък от баща й за десетия й рожден ден. Върху сребърната дръжка беше изписано името й, а около него бяха разположени рубини и сапфири, големи колкото грахови зърна. Брена държеше на този меч повече от всичко друго, което притежаваше, тъй като беше символ на гордостта, която баща й изпитваше към постиженията й.

Издигна меча нагоре, а в главата й се въртяха мрачни мисли.

Дали щеше да се промени, когато се омъжи? Дали ще може някога отново да владее добре този меч, да се бие така, както мъжете умеят да се бият? Или винаги ще трябва да постъпва като жена и никога вече да не упражнява уменията си. Проклети да са мъжете. Тя няма да позволи такова отношение към себе си. Да бъде подчинена и контролирана! Не, тя няма да бъде покорена. Тя е Брена Кармарам, не някаква си обикновена, глуповата девойка. Ядосана от този поток на мислите си, Брена не чу леля си, която беше влязла в стаята. Лини се загледа в своята племенница с изморени, натъжени очи.

Тя се беше грижила сама за болния си съпруг през всичките месеци на неговото боледуване и всеки ден бе отнемал от силите й. Когато той умря, част от нея също си отиде с него. Сега тя правеше същото за брат си Ангъс и се молеше на господа да го спаси.

Брена се стресна, когато с крайчеца на окото забеляза изнурената фигура на леля си. Обърна се към Лини и едва я позна. Косата й беше разбъркана, робата — замърсена, но това, което беше променено почти до неузнаваемост, беше лицето й. То беше бяло, като тебешир, устните — стиснати, а покрай очите имаше тъмни кръгове.

Брена стана от леглото и заведе леля си до позлатената кушетка до прозореца.

— Лини, ти си плакала. Какво се е случило? — попита загрижено.

— Брена, момичето ми, в този миг животът ти се променя толкова много! Не е честно всичко да ти се струпа наведнъж.

Брена слабо се усмихна.

— Ти си плакала за мен? Не трябва.

— Не, скъпа, не за теб. Баща ти почина.

Брена отстъпи назад силно пребледняла.

— Не можеш да се шегуваш така с мен! — рязко каза тя. — Това не е вярно.

— Брена! — промълви Лини и като прегърна племенницата си, каза: — За това не бих те лъгала. Баща ти почина преди час.

Брена поклати бавно глава, отричайки казаното:

— Той не беше толкова болен. Той не може да умре!

— Ангъс страдаше от същото заболяване, което имаше и моят съпруг. Поне не се мъчи дълго.

Очите на Брена се изпълниха с ужас.

— Ти си знаела, че той ще умре!

— Да, знаех.

— За бога, защо не ми каза? Защо ми позволи да вярвам, че той ще се оправи?

— Така пожела той. Забрани ми да казвам на когото и да било и най-вече на теб. Не искаше да те вижда как ридаеш до леглото му. Винаги е презирал сълзите и моите са му били предостатъчно.

Брена се разплака за първи път в живота си.

— Но аз трябваше да се грижа за него. Вместо това аз мислех само за себе си.

— Той не искаше ти да страдаш, а ако знаеше за болестта му, щеше да бъдеш ужасно нещастна. Сега ще скърбиш известно време, но болката ще затихне и ще остане скрита някъде дълбоко в теб. А и наближаващата сватба ще ти помогне.

— Не! Сега сватба няма да има!

— Но баща ти е дал дума, Брена. — Лини говореше малко нетърпеливо. — Ти трябва да я спазиш, въпреки че е мъртъв.

Брена не можа да сдържи риданията си.

— Защо той трябваше да умре, лельо? Защо?

Лорд Ангъс беше погребан през една ясна ведра сутрин. Птиците току-що бяха започнали да поздравяват новия ден, а ароматът на диви цветя изпълваше студения въздух.

Брена беше цялата в черно, очите й бяха сухи. Носеше туника и панталони, а върху тях — къса мантия, украсена по ръбовете със сребърен конец. Дългите черни къдрици бяха сплетени и както винаги — прибрани под пелерината. Единствените контрастни цветове бяха белотата на лицето й и блестящото сребро на меча й.