Джоана Линдзи - Зимни огньове

От горния край на стълбите се чу задавен вик и Брена се обърна, за да разбере коя е нещастната жертва. Беше Алена, а в ръката й имаше къс кинжал. Той тъкмо се изплъзваше от пръстите й, когато Брена я погледна. Добрата стара жена с пепеляво лице и широко отворени очи се изтърколи надолу по стълбите, докато накрая падна в огромна локва от нейната собствена кръв. От гърба й стърчеше брадва и от там обилно шуртеше кръв. Това беше последното нещо, което съзнанието на Брена успя да възприеме. След това нещо в нея се пречупи и тя бе залята от непрогледна тъмнина. Това не я откъсна съвсем от действителността, тъй като все още чуваше гласове и стоеше изправена. Някой викаше безспирно. Беше толкова близо, че тя чувстваше, че само да протегне ръка и ще го докосне. Но не можеше да се мръдне.

— Анселм, не можеш ли да накараш тази жена да млъкне? Лудостта й започва да дразни хората ми. Няма да я търпят дълго и ще я убият.

— Знам само един начин, който може да помогне — уморено отвърна Анселм.

Брена не усети удара. Тъмнината я обгърна плътно отвсякъде. Вече не чуваше ужасните, обезумели писъци.

Походът до брега им отне доста време. Нужни им бяха два часа повече, за да стигнат селото. Коне, добитък, прасета и коли, претрупани с плячка, ги бавеха. Все пак успяха да стигнат, преди да се е стъмнило. Огромният кораб на викингите вдъхваше ужас в сърцата на пленените, всички те бяха жени. Беше гладък, дълъг шест и широк най-малко петнайсет стъпки. На носа имаше майсторски изработено отвратително чудовище от ада. Този кораб щеше да ги отведе от земята им и така да прекъсне всичките им връзки с нещата, който познаваха и обичаха.

Беше закотвен в малко заливче, а от брега го скриваха високи дървета. Охраняваха го двама мъже. Беше им заповядано да вдигнат котва в случай на нужда. Но нищо обезпокоително не се бе случило и завръщащите се бойци бяха посрещнати с радостни викове.

Обикновено викингите прекарваха нощта на брега, но сега не можеха да си позволят да останат. Анселм вдигна платна същата вечер.

В чест на Тор принесоха жертви, за да измолят безопасно пътуване. През това време корабът беше натоварен. Жените оставиха на кърмата, където им беше издигнат груб подслон. След това ги оставиха сами.

Викингите бяха задоволили не само жаждата си за кръв, но и плътските си желания, така че поне докато не стигнеха брега, нямаше да изпитват такива нужди. Бяха насилили всички жени с изключение на Брена, която все още беше в безсъзнание от удара, който Анселм й беше нанесъл. Пленничките бяха общо седем: Лини, Корделия, Енид, още три момичета от селото и Брена.

Повечето от мъжете от селото бяха убити, само малко от тях бяха успели да избягат в горите.

Брена знаеше това и се измъчваше, защото не беше успяла да предпази хората си. Поражението, което претърпя от предводителя на викингите мъж съвсем не в първа младост, беше за нея срам, който никога нямаше да се изличи от паметта й. Омразата й към него беше неизмерима. Беше я направил безпомощна, когато я беше повалил в безсъзнание. Сега всички знаеха, че тя е жена. Той щеше да си плати за това и за всичко останало.

Корабът се носеше по вълните като блестящо чудовище, което оставяше Уелс зад себе си. Два пъти в деня даваха сушена риба, сухо месо, хляб и масло. Това беше храна, която много от тях не можеха да приемат. Корделия често повръщаше. За мъжете това беше забавно и техният смях само увеличаваше срама, който жените изпитваха.

Брена приемаше само такова количество храна, което й беше нужно, за да има сили да убие Анселм. Тя не говореше с другите жени, нито чуваше оплакванията им. Лини се опита да я успокои, но тя не й обърна никакво внимание и дори не й отговори.

Единственото, което чувстваше в този момент, бе срам и горчилка. В този случай Лини трябваше да отстъпи.

От време на време Анселм идваше при Брена. Той беше огромен мъж, едър като мечка. Косата му беше светлокестенява, гъста брада покриваше лицето му, а сините му очи пронизваха с погледа си. Той беше мъж, който всява страх в сърцата на враговете си, но беше безсилен да въздейства на Брена. Когато я погледнеше с любопитство, граничещо с възхищение, тя му отвръщаше със злоба. Толкова омраза и враждебност имаше в очите й, че той си тръгваше раздразнен.

Анселм почти съжаляваше за това, което беше направил, но никога не би си го признал. Да, беше дал честната си дума на врага.

Срамно е, ако не изпълниш обещание, дадено на приятел, но не и на враг.