Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Тонът не остави никакво съмнение, че говори само за леглото.

— Няма да те пусна да станеш — той започна лекичко да гризе устните й, — докато не си признаеш — езикът му я подкачи лекичко, — че ме желаеш.

— В такъв случай, милорд… — ръцете й се обвиха около врата му. Пръстите й се гмурнаха в меките вълни на косата му. — …ще останем тук много дълго време.

Сутринта вече преваляше, когато се върнаха в залата. Не бяха през цялото време на езерото, макар че Кристен се изкъпа още веднъж, преди най-после да се облече. Но не към залата се отправиха, когато Ройс я качи пред себе си на коня.

Преведе я през гори, през житни поля, през пасбища и осеяни с диви цветя ливади Показа й своята земя, хората си, селата. Кристен разбра, че в имението работеха само шепа хора. Имаше толкова много други, които работеха земята, грижеха се за стадата добитък и коне, ловуваха в горите. Тя почувства гордостта на Ройс от това, което й показа.

Утрото се превърна в някаква магия. Сгряващото чувство на задоволство, с което Кристен се бе събудила, не я напусна. Ройс също запази доброто си настроение. Повечето мъже ставаха раздразнителни, когато ги налегнеше умората. Ройс беше закачлив, игрив, весел почти до степен на абсурдност. Не възрази на нито една нейна дума. Пускаше юздите и докато тя бързаше да ги сграбчи, той сграбчваше гърдите й. Ръцете му често-често се задържаха на бедрата й, защото тя беше яхнала коня и фустата се бе вдигнала нависоко. Не оставяше разголената й плът на мира, независимо колко често Кристен го пляскаше през ръцете. Гъделичкаше я, докато тя не започнеше да го умолява за пощада, после сгушваше глава във врата й и я целуваше. Просто не я оставяше да си отдъхне.

Всичко това й достави наслада. За известно време се почувства свободна. Почувства се обичана, дори чувствата му да не бяха толкова дълбоки. И беше естествено да съжалява, че се връща към замъка и действителността. Тя щеше да се завърне към работата си. Той, без съмнение, щеше да отиде направо в леглото, тъй като в негово отсъствие Алдън беше завел краля и свитата му на лов. Дори ги бяха чули, когато яздеха през гората, но въпреки това Ройс не обърна коня си към тях. А празните конюшни означаваха, че гостите още не са се върнали.

Той я свали от коня, но не бързаше да свали ръцете си от кръста й. Радостта му бе поутихнала. Може би и той съжаляваше, че е настъпил краят на тяхната идилия. Искаше й се да е така.

— Бузите ти са разцъфнали като червени цветове.

Кристен се усмихна леко:

— Свежият въздух — предположи тя.

— Може би, но той няма нищо общо с блясъка в очите ти. Бих се радвал да чуя, че си се забавлявала.

— Нима? — Бяха отвели коня му, наоколо имаше хора, а той все така не я пускаше от прегръдката си. — Ще ме държите тук, докато не си призная ли?

Той се засмя. Вдигна я на ръце, целуна я силно и я плесна по задника, преди отново да я пусне на земята.

— Свадливка. Не съм такъв грубиян, за да те държа в конюшнята. Но по-късно…

— Заплашвате ме! — игриво възкликна тя — Предполагам, че в такъв случай ще трябва да си призная. Наистина се забавлявах.

— Тогава, като си започнала с признанията, защо…

— Не, саксонецо. Изповядвам се само по веднъж на ден.

Той преглътна смеха си и се опита да изглежда разочарован.

— Нямаш милост, моме — каза той и я изведе от конюшнята.

— Предполагам, че упорството ви заслужава похвала. — Тя въздъхна.

Този път той се разсмя.

— Засега бия отбой. — Ръката му остана отпусната на гърба й, докато я водеше към залата. След това той колебливо добави: — Няма да е често, но ще дойдеш ли пак на езерото, когато мога да те взема с мен?

Кристен извърна погледа си от него. Не беше очаквала това. Независимо дали той го разбираше или не, но Ройс й даваше надежда, нещо, което да очаква с нетърпение. А сега тя отчаяно се нуждаеше от това.

— Бих се радвала, милорд. Но може ли следващия път да яздя сама?

— Не.

Тя повдигна едната си вежда:

— Мога да яздя!

— Така ми каза и Торолф.

— Значи казвате „не“, защото не ми вярвате.

— Разбира се, че не ти вярвам. — Той се ухили на физиономията, която думите му предизвикаха. — Но, което е по-важно, харесва ми да седиш в скута ми, където мога да…

— Ройс!

— Изчерви ли се, моме? Боже, наистина се изчерви!

— Престани, саксонецо! Или ще…

Той не успя да разбере какво ще му направи Кристен. Проследи втренчения й поглед и видя Корлис. Годеницата му стоеше на входа на залата, до нея стоеше една от сестрите й. Със сигурност не бяха застанали там, за да го поздравят. И на двете им липсваше нужната сърдечност.