Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Сигурно сте забравили, че тя е тук, милорд — прошепна му Кристен.

Само един поглед към Кристен му бе достатъчен, за да разбере, че не може да очаква от нея при този сблъсък. Някакво тайнствено веселие огради очите му с паяжина от бръчици. Безмилостно момиче! Искаше да види как ще му издърпат ушите заради пренебрежението към неговата годеница.

— Милейди — сковано поздрави Ройс.

— Милорд — също толкова сковано отвърна Корлис, но не се отдръпна, за да позволи на Кристен да влезе в залата. Очите й бяха вперени в Кристен, когато тя попита:

— Коя е тази чудновата грамада?

Мускулите на челюстите на Ройс изпъкнаха. Жилите на врата му обезпокояващо заиграха. Кристен би се удивила, ако беше видяла това, макар че, сигурно щеше да отдаде гнева му на ревнивата хапливост на дамата. Но точно сега Кристен не гледаше Ройс. Бе вперила погледа си в милейди. Трябваше да се наведе малко, защото главата на Корлис стигаше до брадичката й.

Ако Кристен не се чувстваше удобно със собствения си ръст, преднамерената забележка на дамата можеше и да я засегне. Вместо това й стана смешно, тъй като разпозна ревността.

Вярна на природата си, Кристен не се опита да смутолеви нещо, нито пък по някакъв начин прояви раболепие. Без да й мигне окото, тя каза:

— Ако въпросът ви се отнася до мене, мадам, трябва да ви кажа, че там, откъдето идвам, недораслите бебета най-често ги оставят да умрат, защото не могат да оцелеят при суровия ни климат.

— Какво варварство! — ахна Корлис.

— Да, сама виждам защо смятате така — отвърна Кристен, макар че очите й, които се спуснаха бавно по дребничкото тяло на дамата, направиха думите й излишни.

— Милорд… — захленчи Корлис. По бузите й избиха червени петна.

Кристен присви устни и бързо я прекъсна:

— Простете, милейди. Разбирам, че в края на краищата въпросът ви не се е отнасял до мен. Но ако наистина ви интересува, лорд Ройс може да ви каже само, че аз съм негова затворничка, взета в плен по негова воля. Той знае за мен само това, което аз съм му казала, а то е много малко. Не е ли така, милорд?

Когато погледна към Ройс, тя хвана само ехото от отзвучаващия му гняв. Лицето му беше почти безизразно, но тя не можеше да сбърка недоволството му, защото ръката, с която я бе прегърнал, я избута покрай Корлис, а заповедта му да се залавя за работата си беше решителна и лаконична.

Тя предположи, че е прекалила, но не я беше грижа и погледът, който му хвърли през рамо, докато се отдалечаваше с нехайна крачка, говореше достатъчно красноречиво за това.

Ройс побърза да извърне очи от Кристен, преди да избухне в смях, но погледът му попадна на Корлис. Той бързо стана сериозен, а раздразнението му се изля в една груба псувня. Това се оказа достатъчно за сестрата на Корлис, която заприпка по-надалече от него. Самата Корлис отстъпи назад.

Ръката му се стрелна напред и я спря.

— Не, мадам, дължите ми обяснение.

— Ройс, причиняваш ми болка!

На мига очите й се изпълниха със сълзи и й отново изпсува. Незабавно пусна китката й. Беше хилава като детенце. Досега не го беше разбрал. Но след като беше опознал Кристен, която даваше толкова, колкото получаваше, която се хвърляше в бой срещу него, без да й мигне окото и нито веднъж не бе хленчила, че й причинява болка, сега сълзите на Корлис само наляха масло в огъня на отвращението му към всички жени.

— Избърши си очите — безцеремонно каза той. — Знам си силата и съм сигурен, че сега не те боли. Защо ревеш?

Сълзите се появяваха в очите й и изчезваха от тях, когато си поискаше, тъй че и сега се изпариха като по чудо, но изражението й все още беше многострадално.

— Държиш се оскърбително!

— Аз? А ти как наричаш дребнавата обида, която нанесе на викингското момиче?

— Каква обида? — контраатакува тя. — Казах истината. Ръстът й я кара да изглежда като недоразумение на природата.

— Тя е по-ниска от мен, Корлис, така че какъв изглеждам аз според теб?

— Ти? Но ти си мъж — изтъкна тя. — Естествено е да бъдеш такъв. Но тя е по-висока от повечето мъже. А това не е естествено.

— Не от повечето мъже — сопна се той. — От повечето саксонци, да, но тук има шестнайсет викинги, с които тя е плавала и всичките са по-високи от нея. Искаш ли да ги видиш?

— Шегуваш се! — ахна тя.

— Да, шегувам се. — Той въздъхна. — Съжалявам, Корлис. Когато съм уморен, ставам раздразнителен, а сега съм просто капнал.

Тя пропусна намека покрай ушите си.

— Но какво правиш ти с нея, Ройс?