Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Когато се показа иззад затворническата барака, видя, че пред единствената й врата седи пазач. Шмугна се обратно зад стената на сградата. Сърцето й биеше лудо. Дали бе чул стъпките й? Дали я беше забелязал? Не долови никакъв шум откъм него и не след дълго събра кураж да надникне иззад ъгъла.

Мъжът все още седеше там. Беше облегнал гръб на вратата. Главата му също бе опряна на нея и наклонена на една страна. Разбра, че мъжът спи. Изпусна затаения си дъх Не беше предвидила такова развитие. Вратата се заключваше и не очакваше, че ще сложат и пазач. Но това не беше нищо в сравнение с трудността, с която бе предвидила, че ще се сблъска — да отвори заключената врата. В такъв случай щеше да е Божия благословия, ако ключът от тежката ключалка беше в пазача.

Кристен се върна зад сградата, за да по търси камък, достатъчно голям, за да отпрати оня юнак в безсъзнание. Можеше да отмъкне камата му, докато спи и да го убие, но не бе способна на такова нещо. За нещастие, по двора нямаше достатъчно големи камъни и накрая й се наложи да отиде до крепостната стена, която сега се строеше. Тук пък и трябваше време да открие камък, който да не е прекалено голям. Най-накрая намери един и без инциденти се промъкна обратно до пазача.

Пулсът й се ускори, когато го наближи. Ако издадеше и звук, всичко за нея щеше да приключи. Ако го удареше прекалено силно… Господ да й е на помощ! Не искаше наистина да го наранява, само да му помогне да заспи по-дълбоко.

Камъкът удари пазача близо до слепоочието и той се свлече настрани. Дишаше. Засега това беше достатъчно успокоение за съвестта й и тя бързо претърси тялото му за ключа. Нямаше чак такъв късмет. Налагаше се да изгуби още време с ключалката. Но пазачът поне й беше осигурил инструмент за работа — камата си.

Кристен бързо се залови с ключалката. Повика мъжете в бараката. Настойчивият й глас не се разнасяше надалече.

— Тук отвън Тор…

Една голяма ръка притисна устата й и я накара да замълчи, а друга стисна като клещи китката на ръката й, в която държеше камата.

— Пусни я! Веднага!

Тя го стори. Позна гласа и изпита особено чувство: страх, примесен с радост. Веднага щом камата изтрополи на земята, той пусна китката й и обви ръка около кръста й. Не я стискаше силно, но тя знаеше, че може и да го направи, ако се опита да се изкопчи.

Чу Торолф от другата страна на все още заключената врата и изпита единствено разкаяние. Той бе чул тихия й глас преди малко. Мислеше, че тя е там и се опитва да им помогне да избягат.

— Кристен? Кристен, отговори ми. Кажи ми, че не съм сънувал.

— Какво казва той? — прошепна в ухото й Ройс.

— Знае, че съм аз.

— Тогава му кажи какво е станало.

Тя едва преглътна. Какво беше станало? Как? Толкова далече беше стигнала. Никой не вдигна тревога. И все пак беше спряна, и то от единствения мъж тук, с когото не би могла да се бие на живот и смърт. Ако беше някой друг…

— Торолф, съжалявам. Почти успях, но саксонският лорд ме откри. Сега е тук.

Мълчанието зад вратата продължи дълго.

— Не биваше да идваш за нас, Кристен. Трябваше да избягаш сама.

— Вече няма значение.

— Какво ще ти направи той?

Как можеше да отговори на този въпрос?

Тя се обърна към Ройс.

— Иска да разбере какво ще ми сториш?

— Какво щеше да стане, ако беше успяла да отвориш вратата?

Гласът му бе така ужасяващо спокоен. Божичко! Защо не й крещи? Сигурно беше бесен. Все още не беше погледнала лицето му, за да се увери, но сигурно бе така. Но щом той може да скрие гнева си, тя може да скрие своя страх.

Отговори му също толкова спокойно:

— Ако бях отворила вратата, щяхме да побегнем към ей онова място в оградата и да се махнем оттук.

— След клането?

— Шегувате се, милорд. Вътре са шестнайсет мъже. Сега само лордовете тук са толкова, отделно вашите крепостни, отделно тези на гостите ви. Разполагате с една добре подготвена армия. Викингите са храбри, милорд, но не са глупаци.

— В такъв случай кажи му, че няма да ти бъде сторено нищо, защото не си направила друго, освен заслужено да накажеш пазача за това, че е заспал на поста си.

Кристен не можеше да повярва на ушите си. Не, Ройс щеше да направи нещо. Трябваше. Тя бе робиня, опитала се да избяга и да помогне и на други да избягат. Кристен не искаше Торолф да знае това.

Тя му обясни бързо, но Торолф се усъмни в думите й не по-малко от самата нея.

— Той не ви вярва, милорд.

— Тогава кажи му, че утре сутринта ти ще им донесеш закуската и че тогава ще си в състояние да му доложиш точно какво съм ти направил.