Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— И си я върша.

— Може ли да ти помогна? — попита Меган.

Като чу това, Еда поклати глава и се върна към собствените си задължения. Кристен не знаеше какво да каже на Меган, която очакваше отговора й и я гледаше с надежда. Тя погледна към групичката жени в далечния край на залата, а след това очите й се върнаха на Меган. Въздъхна.

— Тук ли ти е мястото, Меган?

Меган също погледна към дамите и упорито каза:

— По-добре да съм тук, отколкото там, при тях.

Кристен потисна още една усмивка.

— Защо не харесваш лейди Корлис?

Меган изненадано я погледна.

— Откъде знаеш?

— Видях какво направи.

— О! — Малкото момиченце се изчерви и наведе глава, а след това се заоправдава: — Тя всъщност не иска да ходя при нея. Говори и върши разни неща, които не мисли. Сега е пълна със сладки приказки, ама преди годежа не беше такава.

— Разбирам.

— Наистина ли? — обнадежди се Меган.

— Значи не смяташ, че не съм права, като не я харесвам?

— Твоите чувства са си лично твои и никой не може да се разпорежда с тях. Но след като брат ти я харесва, може би и ти трябва да опиташ.

— Опитах — малко злобно призна Меган, — докато Ройс не ме заведе в Ридууд. Тя ме ощипа, за да се махна и да ги оставя сами.

— Той какво направи?

— Той не видя.

Кристен се намръщи.

— Трябвало е да му кажеш.

— Не, щеше да се ядоса.

А Меган никога нямаше да направи нещо, което ще го ядоса. Кристен въздъхна. Горкото дете! Наистина трябваше да я накарат да разбере, че гневът на брат й не е толкова ужасно нещо… поне за нея. Кристен беше виждала с какво внимание и нежност се отнася той към Меган. Една вечер, когато детето беше заспало в залата, той пренесе Меган по стълбите. Спомни си как това й беше напомнило за собствения й баща. Гарик правеше същото с нея. Ройс нежно обичаше това мъничко момиченце и въпреки това Меган все още се боеше от него.

Собствените й мисли накараха Кристен да поклати глава. Меган, която я наблюдаваше, се отчая.

— Искаш да си отида?

— Какво? О, не, миличко, остани, ако искаш. — Кристен разбра, че вероятно в момента тя представляваше по-малката от двете злини в представата на момичето. — Но сигурна ли си, че няма да ти се карат, ако останеш тук?

Меган бързо поклати глава.

— Има толкова много гости. Никой няма да разбере къде съм.

— Тогава седни на този стол, а аз ще ти покажа как да приготвиш орехови пити. Те са любимите на баща ми.

— Той обича хляба с орехи?

— Разбира се. — Кристен й намигна и бръкна в импровизирания джоб на роклята си, който беше направила с помощта на въжето около кръста си. Извади шепа орехи. — Отмъкнах ги от Еда, преди да успее да натъпче кокошките си с тях. Ще си направим две специални пити, само за нас. Искаш ли?

— О, да, Кристен! — Лицето на Меган светна от детска възхита. — Ще бъде нашата тайна.

Меган не позна, че никой няма да забележи къде е. Ройс я видя веднага щом влезе в залата. Очите му винаги търсеха първо Кристен. Нямаше как да не забележи Меган, която седеше до нея. Главите им бяха събрани една до друга и те се смееха на нещо, може би на всичко около тях.

За момент той спря. Удоволствието го заля като топла вълна, докато ги наблюдаваше — неговата сестра и неговата жена. В началото, когато всички се отнасяха предпазливо към Кристен, той мислеше, че Меган, която по начало се боеше от непознати, ще е най-уплашена от нея. Явно не беше така. Двете очевидно се харесваха и това го радваше.

Ако Даръл не го беше извикала, щеше да отиде при тях. След това видя Корлис и се вцепени. Как можа да забрави, че ще дойде? Лорд Авърил беше дошъл на тренировъчния плац, където Алфред беше предизвикал благородниците си да покажат своите умения. А когато Авърил идваше в Уиндхърс, и дъщерите му идваха с него. Би било прекалено много да се надява, че този път няма да е така.

Той скръцна със зъби и се отправи към дамите, за да поздрави годеницата си.

Ройс и Корлис седяха заедно на дългата маса. Кристен ги наблюдаваше през цялата вечер. Опитваше се да не обръща внимание на буцата, която стягаше гърдите й. Вместо да си каже, че това няма значение, че така или иначе Ройс не бе неин, част от нея все така се чувстваше предадена, чувстваше, че той е неин. Само че не можеше да се бори за него, не можеше да го обсипе с хули, не можеше да направи нищо, за да го откъсне от другата жена.

Болеше. Болката я накара ясно да разбере положението си тук. Бе понасяла изпитанието си леко, защото бе вярвала, че накрая ще получи това, което искаше. Всеки неуспех я бе карал да губи търпение, да губи самообладание, но не и надежда.