Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Заля я вълна от облекчение, когато разбра, че няма да вдигнат тревога. Бяха апатични и небрежни и нямаха никакво желание да си развалят спокойствието заради господаря си. Кристен бутна портите и сграбчи поводите на коня на Ройс. После скочи на своя. Остатъкът от нощта премина в бързо препускане.

Кристен бе изтощена и не на себе си от притеснение. Ройс използваше последните остатъци от сила просто за да се крепи на седлото. По пътя бе спирала, за да смени тампоните на рамото му, но той бе изгубил толкова много кръв. Прекалено много. Зората прошари небето и в Уиндхърст забелязаха приближаването им. Портите бяха отворени. Навън се втурнаха хора. Бяха забелязани и от друга група ездачи, които излязоха от гората. Скоро Ройс можеше да си почине. Въпреки това упоритият страх не я напускаше. Страхуваше се, че всичко може да е било напразно, че не е успяла да му помогне по най-добрия начин, че той, въпреки всичко, ще умре.

Видя го да пада от коня и изкрещя. Тя скочи и изтича към Ройс. Коленичи до него и повдигна главата му. Очите му бяха отворени. Беше изумен.

— Сигурно… съм заспал.

О, Господи! Дори не знаеше какво говори! Сърцето й заплака като го видя толкова слаб и безпомощен. Кристен не съзнаваше, че от очите й текат сълзи.

— Стой така, Ройс. Не се движи. След секунда ще дойдат да ги помогнат.

Очите му откриха лицето й.

— Ще ми признаеш ли най-после, че ме желаеш, Кристен?

Божичко! Как можеше да си мисли за това сега, когато кръвта му, а с нея може би и животът му, изтичаше?

— Кристен?

— Да. Желая те! Заклевам се!

— А не ме ли заобича… поне мъничко?

Кристен не се поколеба.

— Да.

Ръката му плъзна край врата й и придърпа лицето й надолу, към неговото. Усети горещите му сухи устни върху своите. Целувката му бе нежна, но само в началото. В съзнанието й изплува усещането, че ръката, която я държи, има прекалено много сила, а в целувката — прекалено много страст.

Тя се отдръпна назад и присви очи. Рой се ухили.

— Ти не умираш!

— Мислеше, че умирам ли?

— О, не е справедливо! За малко да го удари, особено когато започна тихичко да се смее. Изправи се и се отдалечи.

Бе необходимо нещо повече от една жалка рана, за да бъде обезсилен Ройс. Той не се задържа в леглото повече от четири дни. След седмица отново изпълняваше всичките си задължения, сякаш нищо не е било. А след още една седмица раната само го прищракваше от време на време.

Той се разправи с Елдред не така, както му се искаше, а както повеляваше установената от Алфред политика. Той просто уведоми краля за вероломството на Елдред. Наближаваше краят на лятото, когато Ройс научи, че Елдред се е паникьосал от очакваното възмездие и е избягал на север да търси убежище при даните. Тялото му беше изпратено на баща му.

Когато Ройс разказа това на Кристен, тя просто повдигна рамене, той се задоволи да отбележи, че такъв жалък благородник едва ли би могъл да очаква нещо по-различно. Не пожела да говори повече.

Тя бе ядосана на Ройс. Вбеси се още повече, когато разбра, че той нарочно не е помогнал при бягството. Кристен уверено и на не много изискан език му заяви какво мисли за неговата измама. Все пак Ройс не съжаляваше, че се е възползвал от предоставилата му се възможност да я изпита. Кристен можеше да го зареже по време на пътуването им към дома. За него това означаваше повече, отколкото можеше да изрази с думи.

А и Кристен престана да се сърди. Докато той се възстановяваше, тя бе нежна и закачлива и не му позволяваше да се притеснява за състоянието си. Тя почти го накара да съжалява, че няма и други рани, за да продължава да се наслаждава на суетенето й около него. Начинът, по който се чувстваше, бе точно противоположен на онова, което би изпитвал, ако за него се грижеше Даръл.

С приближаването на края на лятото Кристен все повече униваше, но отказваше да говори за това. Ройс често я водеше да плува, излизаха да яздят и тя му се усмихваше, смееше се заедно с него. Но той все пак забелязваше тъгата, която се настаняваше в очите й.

Ройс съкрати задълженията й в замъка наполовина. Когато и това не помогна, ги удвои. От това също нямаше ефект. Той дори й позволи да носи собствените си дрехи, но тя отказа да ги облече, даже оклюма още повече, когато видя тъмнозелената си кадифена рокля.

Ройс не знаеше какво друго може да направи. Но в деня, когато Кристен отново го попита кога ще се жени, той, за свое нещастие, реши, че знае причината за нейното униние. Все още искаше да го напусне. Затова бе толкова нещастна. Броеше дните до сватбата му и до настъпването на момента, когато щеше да бъде свободна от своята клетва. Но той нямаше да и позволи да си отиде, така че му оставаше само още една възможност.