Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

Като си помисли за Елдред, по тялото й премина тръпка. Той мразеше Ройс. Искаше да го нарани, да го накара да страда, дори… О, Господи! Защо иначе ще го води тук, ако не, за да го убие? Сигурно щеше да го направи бавно.

Истерията започна да се надига.

Елдред празнуваше. Той ядеше, пиеше, веселеше се. Отзвук от пира долиташе до Кристен. Докато чуваше гласа му, можеше да се надява, че все още нищо лошо не се е случило с Ройс. Повтаряше си, че в омразата си Елдред неминуемо ще пожелае да бъде свидетел на изпълнението на заповедите си или сам ще ги приведе в изпълнение.

Тези мисли позволиха на Кристен да се успокои, да започне да крои планове. Трябваше да излезе от стаята веднага щом вратата се отвори. Трябваше да си проправи път до избата, в която заведох Ройс. Трябваше да го освободи, после да вземе конете… Как? Господ да й е на помощ! Наоколо имаше толкова много хора!

Претърси опипом стаята, като не преставаше да проклина тъмнината, защото я бавеше. Но време имаше. Никой не влезе в стаята. Никой не я прекъсна. В стаичката обаче не намери нищо, което би могла да използва като оръжие. Оставаше й само нейната съобразителност. Нямаше да бъде лесно да измами Елдред, но ако беше пиян и дойдеше сам, можеше и да го надвие. Когато най-накрая Елдред влезе в стаята, той бе сам и беше пил, но ни най-малко не изглеждаше пиян.

Носеше свещ, която, след като затвори вратата, постави на една празна полица на стената. Сега Кристен с очите си се убеди, че с изключение на леглото, стаята бе напълно празна. Увери се в това само с един бегъл поглед, не смееше да изпуска Елдред от очите си.

На лицето му бе изписано някакво очакване. Той дори й се усмихна, когато тя отново впери очи в него. Мечът все още висеше на колана му. Но сега до него се мъдреше и къс, изработен от безброй тънки ивици кожа, бич.

— Какво стори на Ройс?

— Все още не съм се погрижил за него — нехайно отвърна Елдред. — Реших първо да се разправя с теб, за да мога после да му разкажа. Лорд Алдън смята, че май не си му безразлична. Тази вечер ще проверим дали е така.

— Грешиш — побърза да го увери тя. — Той има годеница.

— Това не засяга слугинята, с която спи?

Обидата накара Кристен да се дръпне назад, сякаш я бяха зашлевили. Какво общо имаше наистина?

— Защо го мразиш толкова?

— Проклет да е! Не греши в нищо — поне така смята Алфред. Винаги е смятал така.

— Завиждаш? — Очите й го измериха с презрение. — Правиш всичко това заради едната жалка завист?

— Какво знаеш ти за това? — озъби й се той. — Не знаеш какво е да си съперничиш с някого, докато всички винаги мислят, че на теб нещо ти липсва.

— Да, не зная. Но зная, че това няма да ти се размине. Твърде много хора видяха, че ни доведе тук.

Той се изсмя.

— Моите хора. Те няма да посмеят да кажат и думичка. За разлика от теб те си знаят мястото.

— Те са хора на баща ти — подигра му се тя. — Той ще разбере.

Елдред се нахвърли върху нея и силно я зашлеви. От удара главата й се отметна настрани, но тялото й дори не помръдна. В първия момент Елдред се изненада. Беше свикнал жените да се свличат на пода от силните му удари, а после да се свиват от страх. Но тази жена бе колкото него на ръст. И не се свиваше уплашено. От ъгълчето на устата на Кристен се процеди кръв, но когато вдигна очи към него, те проблеснаха яростно.

Елдред направи крачка назад. Част от куража му го бе напуснал. Мисълта, че причината за това е само една жена, го ядоса. Той измъкна бича от колана си. Тя щеше да се свива боязливо, преди да приключи с нея, О, Господи! Ще се свива и още как! И ще се моли за милост!

Той замахна. Вложи цялата си сила в първия удар. Кристен се опита да направи крачка встрани, но тънките ивици кожа захапаха голата й ръка и половината от гърба й. Елдред почувства как го връхлетя задоволство. Чу как момичето остро си поема дъх. Той отново замахна. В същия момент тя се хвърли върху него и го събори на пода.

Елдред пое върху себе си цялата тежест на устременото й тяло, което му изкара въздуха. Помисли, че тя ще се опита да измъкне бича от ръцете му и продължи здраво да го стиска. Това му беше грешката. Едва не изпадна в шок, когато усети острието на собствения си меч, притиснато в гърлото си.

— Само посмей да мръднеш, милорд, и ще те закова на пода. — Спокойният й глас бе дори по-ужасяващ от думите й.

Това бе последното нещо, което Елдред чу. Дръжката на меча се стовари върху слепоочието му.

Кристен бързо сряза въжето, с което я бяха вързали, като внимателно го прекъсна близо до възлите, за да може да го използва отново. Тя обърна Елдред по корем и завърза ръцете му зад гърба. Не смяташе да повтаря неговата грешка — да завърже ръцете й отпред, което все пак даваше известна свобода. Но основната му грешка бе в това, че очакваше тя да стои безропотно.