Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Благодаря ти, Кристен — извика засмяна тя.

— И аз ти благодаря — чу зад себе си Кристен. — Никога нямаше да мога да я накарам да разбере, че не трябва да се бои от мен — призна Ройс. — Но колкото до ритника, свадливке…

Ръката му обгърна талията й и той я вдигна във въздуха. Отнесе я до леглото и като я обърна с гръб към себе си, я положи на скута си.

— Ройс, недей! — Не можеше да повярва, че той ще го направи. — Само илюстрирах мисълта си!

— Можеше да намериш по подходяща илюстрация, моме. И докато още ме боли пищялът, ще се погрижа задникът ти да сподели болката.

Тази вечер Кристен яде права. Но на устните й играеше потайна усмивка. Може и да я бяха напляскали, задето си е позволила твърде много, но пък не можеше да се оплаче от обезщетението, което нейният саксонец й бе предложил след това.

На следващата сутрин Ройс предложи на Кристен да я заведе на езда. Каква ирония! Да получи такова предложение точно когато не можеше да си седне на задника. Но тя отиде. Не можеше щом той й даваше да язди на отделен кон и я предизвикваше да се надбягват? Дали някога щеше да успее да разбере този мъж?

Тя загуби в надбягването, но въпреки това то й хареса. Върна я към безгрижните спомени за волна езда през гори и поля, за състезанията които си устройваха с Тордън. Конят, който сега яздеше, не бе толкова хубав, но компаньонът й компенсираше това.

Късно вечерта спряха да напоят конете от ручейче дъждовна вода. Местността около тях сякаш трептеше с наситените цветове на лятото — тъмнозелено, жълто, червено. Небето, за разлика от предишните дни, бе чисто, а слънцето горещо. Ройс я отведе под сянката на едно дърво.

Той седна на земята, облегна гръб в ствола на дървото и я покани с ръка да се настани до него. Кристен пренебрегна поканата му и седна пред него, до опънатите му крака. Тя отскубна стръкче трева и разсеяно го задъвка. Когато го погледна, очите й излъчваха нежност.

Ройс въздъхна. Макар че снощи му бе дала всичко от себе си, сега отново отричаше своето желание. Ако не я вземеше насила в обятията си, тя все така щеше да страни от прегръдките му.

— Благодаря ви за ездата, милорд.

Той великодушно сви рамене.

— Торолф беше прав. Свикнала си да яздиш. Правиш го добре.

— Правя добре много неща, но Торолф няма как да ги знае всичките.

— Например?

Тя протегна крака и се облегна на ръцете си. Дебелата й жълто-кафява плитка лежеше на рамото й, а краят й се разпиляваше в скута й. Ройс се любуваше на гъстите кичури, които бризът разбъркваше.

Кристен зяпаше към небето, когато му отвърна:

— Торолф не знае, че умея да си служа с оръжия. Никой от тях не знае. Но не и ти.

— Това е нещо, което ми се иска да не бях научавал — изсумтя Ройс.

Кристен се ухили.

— Точно така опазих тайната си, докато не ми се наложи да я използвам.

— Кой те е научил, щом те не знаят? — поинтересува се Ройс. — Не вярвам да е баща ти?

— Не, разбира се. — Тя поклати глава. — Майка ми ме обучи.

— Майка… — Смехът му му попречи да довърши.

Кристен се усмихна търпеливо.

— Смейте се колкото си искате, милорд, но е истина.

— О, не се и съмнявам. — Ройс не преставаше да се киска. — И на какво още те е научила войнствената ти майка?

Този път Кристен се разсмя. Представи си майка си — красива, нежна, деликатна. Войнствена? Божичко! Нямаше човек, който да изглежда по-малко войнствен от нея.

— Вярно е, че майка ми не обича да готви и да шие — това никога не й е доставяло удоволствие, но тя не е войнствена, милорд. А освен това, от нея съм научила и още нещо, много ценно. Тя ме научи да не се срамувам от това, че желая мъж.

Ройс мигновено стана сериозен. Все едно бе плъзнала ръцете си по тялото му. Думите й имаха същия ефект.

— И ти не се срамуваш?

— Не.

— И ме желаеш?

— Не.

Ройс се засмя.

— Лъжкиня. Веднъж вече си призна, че ме желаеш. Защо не го сториш пак?

— Казах ти, че няма да го направя и това значи не.

— Каза ми го, докато спорехме за наложените ти ограничения. Вече не си окована.

— Позволете ми да не се съглася — спокойно отвърна тя. Вече не се усмихваше. — Сега си ме оковал чрез собствената ми клетва. Тези окови са не по-малко ефикасни от веригите. Можеше просто да ме помолиш да остана. Вместо това ти предпочете отново да се пазариш.

— За Бога! Не се опитвай да ме убедиш, че щеше да останеш просто защото съм те помолил за това.

— Никога няма да разбереш, нали, Ройс?

— Кристен…