— В младостта си доста често съм казвал подобни неща — сви рамене дон Мигел. — Навярно не си ме преследвал през всичките тези години само заради този белег?
— Ти все още не си спомняш кой съм, така ли? — Тристан почувства как в гърдите му се надигна силен гняв.
— Не. Нито името ти, нито лицето ти ми говорят нещо.
— Тогава ще ти разкажа какво се случи в онази нощ преди дванадесет години. Помня всичко, сякаш е станало вчера. Беше топла лятна вечер, когато нашето малко село на френския бряг бе нападнато от испанци, предвождани от теб. Повечето мъже в селото бяха излезли в морето. За броени минути вие избихте онези, които се опитаха да защитят семействата си, а след това изнасилихте жените им. Тази нощ баща ми бе останал у дома и той бе един от последните, които загинаха от ръката ти, Бастида. От прозореца на нашата къща видях как го уби. Майка ми ми заповяда да се скрия под леглото и да не издавам звук. Станах свидетел на това, как ти и твоите хора я изнасилихте. Ти уби майка ми, а след това се изплю върху мъртвото й тяло. Измъкнах се от скривалището си и се спуснах след теб, но ти ме събори на земята, само на няколко метра от безжизненото тяло на моя баща, и ми каза, че аз не съм достоен противник за един дон. Сега знаеш защо се заклех да те убия, Бастида! Трябваше да ме убиеш тогава, след като уби родителите ми, но сега най-после ще си платиш за тяхната смърт! — очите на Тристан пламтяха от ненавист и жажда за мъст.
— А може би ти ще отидеш при мъртвите си родители — небрежно подхвърли испанецът.
— Сега спомни ли си кой съм?
— Това, което ти ми разказа, се е случвало доста често. Нямам никакви спомени за теб, но ясно си спомням как убих една русокоса жена, която се нахвърли с нож върху мен. Признавам, че не съм водил живот на светец и има много неща в миналото ми, от които се срамувам, но с какво съм по-различен от теб? — на устните му се появи подигравателна усмивка. — Нима ти не изнасили Бетина Верлен?
— Може и да съм я изнасилил, но не съм убил съпруга й, за да я имам, нито пък след това съм я поделил с хората си. Аз я задържах при себе си, грижих се за нея, а сега тя ще роди детето ми и ще стане моя жена.
— Колко похвално — иронично се засмя Бастида, — но ако настояваш да се биеш с мен, тя никога няма да стане твоя съпруга. Може и да съм водил грешен живот, но не смятам скоро да умирам, още по-малко днес.
Бастида пристъпи напред и сабите им се кръстосаха. Испанецът не бе излъгал, когато бе заявил, че отлично владее шпагата и с няколко ловки движения накара Тристан да се отбранява. Но той се оказа достоен противник и успя да отблъсне испанеца.
Бастида отстъпи, ала сабята му бе докоснала рамото на неговия противник. Устните му се разтеглиха в злобна усмивка, като видя кръвта, която потече по гърдите на Тристан. Двамата мъже обикаляха в кръг, сабите им звънтяха. Скоро Тристан взе надмощие, тъй като испанецът бе по-възрастен и започна да се уморява.
Тристан беше като разярен бик, преследващ червената мантия на матадора — ризата на Бастида бе станала тъмночервена, обагрена от собствената му кръв. Тристан бе силен и бърз като кобра. С едно внезапно движение изби сабята от ръката на Бастида.
Върхът на острието му се допря до гърдите на испанеца, а в сините му очи гореше такава омраза, че кръвта на дон Мигел се вледени. Ала преди да промуши сърцето му, чу тихо стенание и трепна.
Лицето му пребледня, а ръцете му се разтрепериха. Той забрави за Бастида, който стоеше пред него с широко отворени от ужас очи, и се обърна, готов да се втурне към стаята на Бетина. Тогава испанецът измъкна кинжала си и вдигна ръка, за да го забие в гърба на противника си.
Внезапно се чу изстрел и стаята се изпълни с дим. Тристан рязко се извърна и видя как Бастида бавно се свлече на пода, без да изпуска кинжала. Сетне вдигна поглед към вратата и съзря масивната фигура на Жюл Банделер с револвер в ръка.
— Е, поне веднъж трябва да съм благодарен, че си един упорит французин, който отказва да се подчинява на заповедите ми — каза Тристан и едва доловимо се усмихна.
— Повече от благодарен — отвърна приятелят му. — Ако не бях аз, сега щеше да лежиш в локва кръв. Толкова си полудял но онова момиче, че си готов да тичаш и при най-малкия й стон. Тя щеше да е причина за смъртта ти.
— Тристан!
Викът на Бетина прониза като с нож сърцето му и той се втурна към стаята. Леглото бе празно и той трескаво се огледа.
— Света майко!
Младият мъж се спусна към нея, а лицето му бе бледо като нейното. С едно движение сряза въжето и взе Бетина на ръце. Тя отново извика, но Тристан я отнесе до леглото и внимателно я положи върху него. Бетина отвори очи. В тях се четеше облекчение, че го вижда жив и невредим.
Читать дальше