Джоана Линдзи: Любовницата на пирата

— Много добре знаете защо, мадмоазел Верлен. Нали самата вие ми казахте, че той ме търси, за да ме убие. Реших, че е по-добре да го изпреваря, и пръв да го намеря.

— Боя се, че усилията ви са напразни, мосю Бастида. Тристан се отказа да ви търси — заяви Бетина.

— Сигурно ме мислите за глупак — засмя се той. — Щом този мъж ме търси от години, никога няма да се откаже, докато не ме намери.

— Уверявам ви, че се отказа. Тристан реши, че ще е загуба на време да търси мъж, който скоро ще умре.

— Да умра? Очакват ме още много години живот. Що за глупости са това? — попита Бастида слисан.

— Аз го измислих, мосю. Когато Тристан ме отвлече от Сен Мартен, бях толкова бясна, че реших да си отмъстя. Единственото му желание беше да ви намери и да ви убие. Аз му казах, че сигурно никога няма да има тази възможност, защото съм се срещнала с вас и съм разбрала, че страдате от неизличима болест и ви остава още много малко да живеете.

— Вие сте го излъгали!

— Да, но Тристан ми повярва. Майка ми се закле, че съм казала истината. Той беше бесен, но след време се успокои и забрави за това. Реши, че няма да изпита удоволствие, ако убие болен мъж.

— Е, ще остане изненадан, когато се върне за вас и ме намери в отлично здраве — подигравателно се изсмя дон Мигел.

— Той няма да дойде за мен. Всъщност може би ще ви бъде благодарен, че сте го отървали от мен — без да мигне излъга Бетина и отпи от чашата с вино, която испанецът й предложи.

— Сега вече съм сигурен, че лъжете! — възкликна дон Мигел. — Та вие носите неговото дете!

— Аз нося неговото копеле, което не го интересува. Знам, че когато родя, Тристан се готви да ме отпрати, заради друга жена. Аз му омръзнах и след като вече не бях обект на желанията му, не виждах защо да се опитвам да бягам. Островът е наистина райско място за живот.

— Ако всичко това е истина, защо вашият баща не ви отведе от острова?

— Той смята да го направи веднага, след като родя и възстановя силите си.

— Не ви вярвам, мадмоазел Верлен — каза Бастида и подозрително я изгледа.

— Ще ми повярвате, като се уверите, че Тристан няма да дойде за мен. А когато се уморите да го чакате, мосю, какво смятате да правите с мен?

— Ще направя подарък на Пиер и ще ви заведа при него.

— Разбирам — прошепна младата жена и сведе поглед.

Кейси нямаше да се опита да я освободи, за да не изложи живота й на опасност, а Тристан нямаше да се върне до края на годината. А дотогава тя щеше да живее в Сен Мартен с Пиер и Тристан нямаше да иска да я види. Никога не се бе чувствала по-нещастна и отчаяна.

Бетина беше затворничка в малката къща в Санто Доминго. Резиденцията на дон Мигел се намираше извън града, а най-близкият съсед бе на повече от миля. Къщата бе заобиколена с високи каменни стени.

Външната врата бе винаги заключена, а прозорците бяха закрити с дървени жалузи. Бетина знаеше, че има малък вътрешен двор, но нито веднъж не й бе позволено да излезе на разходка. През деня можеше спокойно да се движи из къщата, но тя предпочиташе да стои в стаята си, вратата на която се заключваше през нощта.

Стаята й бе малка, но приятно обзаведена, а леглото — голямо и много удобно. В единия ъгъл имаше изящен бюфет, а до леглото имаше кресло с кадифена тапицерия и малка тоалетна масичка. На стената имаше голяма дървена лавица, върху която бяха подредени няколко книги и множество статуетки от мрамор, нефрит и слонова кост.

Но всеки изминат ден Бетина се чувстваше все по-потисната и нещастна. Виждаше дон Мигел само на вечеря, а през деня той отиваше на пристанището, за да наблюдава пристигащите кораби. Младата жена се страхуваше, че Тристан няма да дойде. Измъчваше се и от мисълта, че не може да го предупреди, ако случайно се появеше в дома на испанеца.

Изминаха три седмици, откакто дон Мигел я бе довел в къщата си. Наближаваше краят на септември, а с това и времето за раждане.

Няколко пъти Бетина си помисли, че този час най-сетне е настъпил, тъй като имаше силни болки в кръста.

Миналата вечер дон Мигел каза на Бетина, че ще освободи слугите, за да се позабавляват в града.

Испанецът злорадо бе добавил, че съжалява, загдето тя няма да може да се развлече и ще трябва да остане сама в къщата.

Една сутрин, след закуска, я прониза толкова остра болка, че тя застина неподвижно. След като болката отмина, младата жена се облече с треперещи пръсти, като се молеше прислужниците да са още в къщата. Отиде в кухнята, но там нямаше никого. Провери и в другите стаи, но те също бяха празни. Когато влезе в спалнята на дон Мигел, в гърдите й се надигна неописуема паника — бе напълно сама.