Станислав Лем - Условен рефлекс

В зоната на разрушението попаднаха два транспортьора. Този, който затваряше колоната, изобщо не успяха да намерят. Останките му бяха погребани под десетметров слой камъни. Вторият транспортьор се опита да избяга. Той се измъкна от потока на лавината и достигна горния, оцелял участък на пътя, но някаква огромна скала, прелетяла над запазения остатък от противолавинната стена, го смете в тристаметровата пропаст. Водачът му успя да отвори люка и падна в потока на сипея. Той единствен надживя другарите си, макар и с няколко часа. Но тези няколко часа станаха истински ад за останалите. Този човек, канадски французин, на име Роже, не загуби съзнание — или дойде на себе си веднага след катастрофата — и от недрата на белия облак, покрил цялото дъно на кратера, зовеше на помощ. Радиоприемникът му беше повреден, но предавателят работеше. Невъзможно беше да го открият. Поради многократно пречупване на вълните, отразявани от скалите (скалите бяха по-големи от къщи и хората се промъкваха из засипания с млечен прах лабиринт като из руините на някакъв град), опитите да го запеленговат бяха безуспешни. Радарът беше безполезен, защото скалната порода имаше високо съдържание на железен сулфид. След един час, когато от Слънчевата врата рукна втори каменопад, търсенето беше прекратено. Втората лавина беше слаба, но можеше да предвещава нови срутвания. И те чакаха, а гласът на Роже продължаваше да се чува; горе, на станцията, беше особено отчетлив: каменният котел действуваше като насечен нагоре рефлектор. След три часа пристигнаха руснаците от станция Циолковски и се втурнаха в прашния облак с гъсенични транспортьори; машините виреха предници, готови всеки миг да се катурнат върху подвижния склон: поради слабото привличане руслото на сипеите на Луната е по-стръмно, отколкото на Земята. Редицата на спасителите мина там, където за машините беше невъзможно, и три пъти прочеса подвижния район на насипа. Един от спасителите падна в цепнатина; само незабавното пренасяне в станция Циолковски и неотложната лекарска намеса му спасиха живота. Но и тогава хората не напуснаха белия облак, защото всички чуваха отслабващия глас на Роже.

След пет часа той замлъкна. Но беше още жив. Знаеха за това. Всеки скафандър освен обикновената апаратура за радиотелефонна връзка имаше миниатюрен автоматичен предавател, свързан с кислородния апарат. Всяко вдишване и издишване се предаваше чрез електромагнитните вълни до станцията, където се регистрираше от специален показател — нещо като „магнитно око“: зелено светещата пеперуда трепкаше с криле, равномерно ги разтваряше и свиваше. Това фосфоресциращо мигане показваше, че загубилият съзнание, агонизиращ Роже все още диша; пулсирането ставаше все по-бавно — никой не можеше да излезе от радиостанцията, стълпените в нея хора безсилно чакаха смъртта му.

Роже диша още два часа. После зеленото огънче в магнитното око затрепера, сви се и замря. Едва след трийсет часа откриха обезобразеното, станало на камък тяло и го погребаха, без да снемат скафандъра, в този смачкан металически покров като в ковчег. После прокараха нов път, по-точно — онази скална пътека, по която Пиркс дойде на станцията. Канадците бяха готови да ликвидират станцията, но техните упорити английски колеги решиха проблема за доставяне на припаси по начина, предложен за първи път на Земята при щурмуването на Еверест. Тогава беше отхвърлен като нереален. Реален се оказа едва на Луната.

Ехото на катастрофата обиколи Земята в многобройни, понякога съвсем противоречиви версии и накрая цялата врява утихна. Трагедията стана част от хрониките на борбата с лунните пустини. В станцията на смени дежуреха астрофизици. Така минаха шест лунни дни и нощи. И когато изглеждаше, че на тази толкова препатила станция вече няма да се случи нищо сензационно, радиото на Менделеев една сутрин изведнъж не отговори на повикването на Циолковски. И този път нататък се отправи команда от Циолковски — да спасява или по-вероятно — да изясни защо станцията мълчи. Ракетата им се прилуни в подножието на големия сипей под Орловия връх.

Те се добраха до купола на станцията, когато почти целият кратер беше залят от още непрогледна тъмнина. Само под самия връх стоманеният череп искреше в хоризонталните лъчи. Входният люк беше широко отворен. Под него, до стълбичката, лежеше Севидж — в такава поза, сякаш беше паднал от стъпалата. Беше умрял от задушаване — бронираното стъкло на шлема му беше пукнато. По-късно на вътрешната страна на ръкавиците му откриха едва забележими следи от каменен прах, сякаш се връщаше от катерене по скалите. Но тези следи биха могли да бъдат от по-рано. Вторият канадец, Шалие, бе намерен едва след щателно оглеждане на всички околни пукнатини и жлебове. Спасителите се спуснаха по тристаметрови въжета и измъкнаха тялото му от дъното на пропастта под Слънчевата врата. Трупът лежеше едва на няколко десетки метра от мястото, където загина и беше погребан Роже.