Станислав Лем - Условен рефлекс

— Ей сега ще стигнем — каза Пнин.

По това шосе наистина можеха да се движат машини. Беше изсечено в скалата — по-точно прокарано с направлявани взривове; водеше под навеса на Орловото крило до самия връх на кратера; там имаше нещо като седловина с естествен скален котел, подрязан отдолу. Този котел помогна да се уреди снабдяването на станцията след катастрофата. Транспортната ракета донасяше припасите и специален миномет, предварително прострелян по целта — същия скален басейн, — започваше да изстрелва контейнери. Няколко от тях обикновено се разбиваха, но повечето издържаха и изстрела, и удара в скалата, защото бронираните им корпуси бяха невероятно здрави. По-рано, когато нямаше още нито Луна Главна, нито каквито и да е станции, единственият начин за снабдяване на експедициите в Централния залив беше хвърлянето на такива контейнери от ракетите — и понеже тук парашутите бяха съвсем безполезни, трябваше да конструират тези дуралуминиеви или стоманени сандъци така, че да издържат удара при падането. Пускаха ги като бомби, а после участниците в експедицията ги търсеха — разпръснати понякога върху цял квадратен километър. Сега тези контейнери отново влязоха в работа.

Зад седловината шосето вървеше под самия гребен към северния връх на Орловата глава; на някакви си триста метра по-надолу проблясваше бронираният калпак на станцията. От страната на склона го обкръжаваше полупръстен от скали — те са се търкулнали към пропастта, но са били задържани от стоманения купол. Няколко такива скали лежаха на бетонната площадка пред входа на станцията.

— Нима не можеше да се намери по-добро място?! — не можа да се сдържи Пиркс.

Пнин, който беше стъпил на първото стъпало на площадката, се спря.

— Все едно, че слушам Анимцев — каза той и Пиркс долови в гласа му смях.

Пнин си тръгна — сам — четири часа преди залязването на слънцето. Всъщност тръгна през нощта, защото почти целият път, който трябваше да измине, беше вече покрит с непрогледен мрак; Лангнер, който познаваше Луната, каза на Пиркс, че когато са идвали насам, още не е било наистина студено — скалите все още са изстивали. Истинският студ започва примерно час след настъпването на тъмнината.

С Пнин се договориха, че ще се обади, когато стигне на ракетата — и наистина след час и двайсет минути чуха гласа му по радиото. Размениха само по няколко думи, не трябваше да се губи време, още повече че този път стартирането щеше да стане в трудни условия — ракетата не стоеше вертикално, а лапите й бяха потънали дълбоко в сипея и действуваха като баластни котви. Пиркс и Лангнер отместиха стоманените капаци на прозореца и видяха този старт — макар и без началото, защото склоновете на главния хребет закриваха ракетата. Изведнъж тъмнината, гъста и безформена, бе пронизана от огнена линия, а отдолу се изви червеникаво зарево — това беше светлината от огъня на дюзите, отразена от вдигналия се прахоляк. Огненото острие се издигаше все по-високо и по-високо, ракетата не се виждаше, само тази разкалена струна, която ставаше все по-тънка, късаше се, разпадаше се на ивици — нормална пулсация на двигател, работещ на пълна мощност. Пиркс и Лангнер вдигнаха глави — огнената линия на полета вече водеше сред звездите; после тя плавно се отклони от вертикалата и с красива дъга изчезна зад хоризонта.

Останаха сами, в тъмното, нарочно бяха изгасили всички светлини, за да видят по-добре старта. Затвориха бронирания капак на прозореца, светнаха лампите и се спогледаха. Лангнер леко се усмихна и прегърбен във фланелената си риза на квадрати, отиде до масата, на която лежеше раницата му. Започна да измъква книги, една след друга, Пиркс стоеше разкрачен, опрян на вдлъбнатата стена, сякаш беше на палубата на отлитащ кораб. У него всичко се беше смесило: хладното подземие на Луна Главна, тесните коридори на хотела, асансьорите, туристите, които подскачаха към тавана и си разменяха разтопена пемза, полетът до Циолковски, високите руснаци, сребърната паяжина на радиотелескопа между хоризонта и черното небе, разказът на Пнин, вторият полет и накрая този ужасен преход сред каменния жар и студ, с пропастите, надничащи в стъклото на шлема. Не можеше да повярва, че само в няколко часа може да се вмести толкова много — времето се беше невероятно разтегнало, беше обхванало тези картини, беше ги погълнало, и сега те се връщаха, бореха се за надмощие. Затвори за миг възпалените сухи клепачи и отново ги отвори.