Станислав Лем - Условен рефлекс

Лангнер систематично редеше книгите върху рафта и на Пиркс се стори, че разбира този човек: спокойните движения, с които подреждаше том след том, не говореха за тъпота или равнодушие. Този мъртъв свят не го гнетеше, защото му служеше: беше дошъл на станцията по желание, не тъгуваше по дома, защото дом за него бяха спектрограмите, резултатите от изчисленията и мястото, където се правеха; навсякъде се чувствуваше добре, щом беше успял така да се концентрира върху жаждата за знания; знаеше защо живее. Беше последният човек, на когото Пиркс би признал своите романтични мечти за велик подвиг. Той вероятно нямаше и да се усмихне, както преди малко, а щеше да го изслуша и да се върне към своята работа. Само за миг Пиркс завидя на тази увереност и овладяност — но веднага почувствува, че Лангнер му е чужд, че няма какво да си кажат, а трябваше да преживеят заедно и започващата нощ, и деня след нея, и още една нощ… Огледа кабината, като че ли я виждаше за първи път. Покрити с пластмаса вдлъбнати стени. Закрит от брониран капак прозорец. Надничащи от пластмасата на тавана лампи. Няколко цветни репродукции между рафтовете със специална литература; тясна табелка в рамка — на две колони там бяха написани имената на онези, които са били тук. По ъглите празни кислородни бутилки, сандъци от консерви, пълни с разноцветни минерали, леки метални столове с найлонови седалки. Малка маса, над нея шарнирна работна лампа. През полуотворената врата се виждаше апаратурата на радиостанцията.

Лангнер подреждаше шкафа, пълен с негативи. Пиркс го заобиколи и излезе. От коридорчето наляво беше кухничката, направо — шлюзовата камера, надясно — две миниатюрни стаички. Надникна в своята. Освен легло, сгъваем стол, подвижна маса и полица нямаше нищо друго. Таванът от едната страна, над леглото, беше наклонен като в мансарда, но не плоско, а дъговидно, по кривината на външната броня.

Върна се в коридора. Вратата на шлюзовата камера имаше закръглени ъгли — краищата й бяха покрити с дебел слой херметизираща пластмаса. Видя колелото за отваряне и лампата, която светеше, щом външният люк е отворен и в камерата има вакуум. Сега лампата не светеше. Пиркс отвори вратата. Двете лампи светнаха автоматично, осветявайки тясно помещение с голи метални стени и вертикална стълбичка в средата — тя се спираше в изходния люк на тавана. Под последното стъпало се виждаше още, макар и полуизтрит от многобройни стъпки, тебеширен контур. На това място бяха намерили Севидж: лежеше на една страна сгърчен и дълго не можеха да го повдигнат, защото кръвта, заляла очите и лицето му, го беше замразила към грапавите плочи. Пиркс погледна този белезникав контур, едва напомнящ човешки силует, после се дръпна и затваряйки херметическите врати, вдигна глава: чу стъпки отгоре. Лангнер ходеше по стълбичката в другия край на коридора и се въртеше из обсерваторията. Като си подаде главата през кръглия отвор на пода, Пиркс видя покрит с калъф телескоп, подобен на малко оръдие, камерите на астрографите и два големи апарата — това бяха Уилсънова камера и втора, маслена, заедно с устройство за фотографирване следите на частиците.

Станцията бе предназначена за изследване на космическите лъчи и фотоплаките, които се използуваха за тази цел, се търкаляха навсякъде: техните оранжеви пакети лежаха между книгите, под рафтовете, в чекмеджетата край леглата, дори в кухничката. И това ли беше всичко? Комай всичко, ако не се смятат големите резервоари за вода и кислород, разместени под пода и неподвижно закрепени в лунната скала, в масива на Менделеев.

Над всяка врата висеше кръгъл индикатор, който показваше концентрацията на въглеродния двуокис в помещението. Над него беше решетката на климатизатора. Апаратурата работеше безшумно. Всмукваше въздуха, очистваше го от въглеродния двуокис, добавяше необходимото количество кислород, овлажняваше или го изсушаваше и го нагнетяваше обратно към всички кабини. Пиркс се радваше на всеки звук, долитащ от обсерваторията; когато звуковете замираха, настъпваше такава тишина, че започваше да чува шумоленето на собствената си кръв, съвсем като в експерименталния басейн, в „идиотската баня“ — но от нея поне можеше да излезе, когато поиска.

Лангнер слезе долу и приготви вечерята — толкова безшумно и умело, че когато Пиркс влезе в кухнята, всичко беше вече готово. Ядоха, почти без да говорят: — „Солта, ако може. — Има ли хляб в кутията? — Утре ще трябва да отворим друга. — Кафе или чай?“