Станислав Лем - Условен рефлекс

Всички опити за възстановяване картината на случилото се изглеждаха безнадеждни. Никой не можеше да предложи правдоподобна хипотеза. На местопроизшествието пристигна смесена англо-канадска комисия.

Часовникът на Шалие беше спрял на 12, но не се знаеше кога точно се е разбил — по пладне или в полунощ. Часовникът на Севидж показваше два. Внимателната проверка (проверяваха толкова внимателно, колкото позволяваха човешките способности) показа, че часовниковата пружина се е развила до края. Явно часовникът на Севидж не беше спрял в момента на смъртта му, а беше продължил да работи още известно време.

Вътре в станцията цареше обикновеният порядък. В станционния дневник, където записваха всички по-съществени събития, нямаше нищо, което да хвърли върху произшествието поне малко светлина. Пиркс го проучи ред по ред. Записките бяха лаконични. В този и този час са проведени астрографични проучвания, експонирани са толкова и толкова негативи, в еди-какви си условия са проведени следващите наблюдения — нито една от тези стереотипни бележки нямаше дори косвена връзка с онова, което се беше случило на станцията през последната лунна нощ на Шалие и Севидж.

Всичко в станцията свидетелствуваше, че смъртта е дошла съвсем неочаквано за обитателите. Намериха отворена книга, на чиито полета Шалие беше правил записки: лежеше, притисната от друга книга, за да не се затворят страниците, под все още светещата електрическа лампа. Отстрани имаше лула. Тя се беше наклонила и падналото от нея въгленче беше леко разтопило пластмасовата настилка на пода. При това Севидж беше приготвял вечеря. В кухнята имаше отворени консервни кутии, в паничката — разбъркана каша за омлет, вратата на хладилника зееше, на бялата маса стояха две чинии, два прибора и нарязан, засъхнал хляб…

Значи един от тях беше прекъснал четенето и оставил димящата лула — като човек, който напуска стаята само за няколко минути. А другият е захвърлил готвенето на вечеря и тигана с разтопена мазнина, без дори да затвори хладилника… Надянали са скафандрите и са излезли в нощта. Едновременно? Или един след друг? Защо? Накъде? Те са били на станцията вече две седмици. Отлично са познавали местността. Пък и нощта се е свършвала. След петнайсетина часа е щяло да изгрее слънцето. Защо не са дочакали изгрева, щом като двамата — или единият — са решили да се спускат на дъното на кратера? За подобно намерение на Шалие свидетелствуваше мястото, където го намериха. Той е знаел, а също и Севидж, че спускането към скалната плоча под Слънчевата врата, където пътят ненадейно се прекъсва, е безумие. Полегатият наклон на това място става все по-стръмен, сякаш кани да се спуснеш надолу, но след двайсетина крачки зейва пропастта, образувана от срутването. Новият път заобикаляше това място и продължаваше по алуминиевите мачти. Това знаеше всеки, който поне веднъж е бил на станцията. И изведнъж един от постоянните й сътрудници е тръгнал именно нататък, започнал е да слиза по плочите, водещи в пропастта. Защо? За да се убие? Нима този, който иска да се самоубие, се откъсва от увлекателно четиво, оставя разтворена книга, димяща лула и тръгва на среща със смъртта?

А Севидж? При какви обстоятелства се е пукнало стъклото на шлема му? Когато е излизал от станцията, или когато се е връщал? Или е тръгвал да търси Шалие, който не се е върнал? Но защо не е излязъл заедно с него? А ако е отишъл, как е могъл да му позволи това слизане към пропастта?

Толкова много въпроси нямаха отговор.

Единственото нещо, което явно не беше на мястото си, беше пакет с негативи за регистрация на космическите лъчи. Той лежеше в кутията на бялата маса, до празните, чисти чинии.

Комисията дойде до следния извод: този ден е бил дежурен Шалие. Потънал в четене, той изведнъж забелязва, че наближава единадесет. По това време той е бил длъжен да смени експонираните фотоплаки. Фотоплаките се експонираха извън станцията, На стотина крачки нагоре по склона в скалата беше изсечен недълбок кладенец — стените му бяха покрити с олово, за да може върху фотоплаките да падат само лъчи от зенита. Това е било едно от необходимите условия на тогавашните изследвания. И така Шалие е станал, оставил книгата и лулата, взел нов пакет негативи, надянал скафандъра, напуснал станцията през шлюзовата камера, отишъл до кладенеца, спуснал се в него по изсечените стъпала, сменил е фотоплаките и вземайки експонираните, е тръгнал назад.

На връщане той се е заблудил. Кислородният му апарат не беше повреден, значи съзнанието му е било помрачено не от аноксия — кислороден глад. Така поне можеше да се предположи след прегледа на разбития скафандър — след измъкването му от дъното на пропастта.