Станислав Лем - Условен рефлекс

Това се случи на четвъртата година от обучението, точно преди ваканцията. Пиркс беше преминал през всичките практически занятия, беше летял на симулатора 1 1 Симулатор — учебен стенд, създаващ илюзия за космически полет. Бел.пр. , имаше и два истински полета, както и „самостоятелен кръг“ — полет до Луната с кацане и връщане. Чувствуваше се стар космически вълк, врял и кипял в тези работи, за когото планетите са роден дом, а износеният скафандър — любима дреха; който първи забелязва в пространството връхлитащия метеоритен рояк и с обряден възглас „Внимание! Рояк!“ — и светкавична маневра спасява от неминуема гибел кораба, себе си и не толкова бързите си другари. Така поне си го представяше, констатирайки с огорчение по време на бръснене, че по лицето му съвсем не личи колко много е преживял. Дори онзи гаден случай при кацането в Централния залив, когато приборът на Харелсбергер експлодира в ръцете му, не му донесе поне един бял косъм. И дума да не става — даваше си сметка за безплодността на мечтите си за прошарена коса (все пак чудесно би било да има посребрени слепоочия!), но поне около очите да се бяха появили няколко бръчки, които да показват от пръв поглед, че са резултат на напрегнатото взиране в звездите по курса на кораба! Какъвто си беше кръглолик, такъв си и остана. Дращеше със затъпелия жилет своята мутра, от която тайно се срамуваше, и измисляше все по-потресаващи ситуации, които да овладее в последния момент.

Матерс, който донякъде знаеше за неговите огорчения, а донякъде се досещаше, го посъветва да пусне мустаци. Трудно е да се каже дали съветът беше искрен. Във всеки случай, когато в минутите на утринна самотност пред огледалото Пиркс сложи парче черен шнур над горната устна, чак го втресе — толкова идиотски вид имаше. Усъмни се в Матерс, макар че онзи може би не му мислеше злото; това беше съвсем сигурно поне за неговата хубава сестра, която веднъж беше казала на Пиркс, че изглежда „ужасно порядъчен“. Това го довърши. Наистина, в ресторанта, където танцуваха, не стана нито едно от нещата, от които се боеше. Само веднъж сбърка танца, а тя беше толкова деликатна, че замълча, и Пиркс едва по-късно забеляза, че останалите танцуват нещо съвсем друго. Но после всичко тръгна като по вода. Не я настъпваше, стараеше се да не се смее гръмогласно (смехът му караше хората по улиците да се обръщат), а след това я изпрати до къщи. От последната спирка вървяха пеша доста дълго и през целия път мъдруваше какво да направи, за да може тя да разбере, че съвсем не е „ужасно порядъчен“ — тези думи го съсипваха. Когато стигнаха до къщата, го обхвана паника. Така и не успя да измисли нищо, а на това отгоре — поради напрегнатото мислене — мълчеше като пън; в главата му цареше пустота, отличаваща се от космическата само по това, че беше предизвикана от отчаяно усилие. В последния момент като метеори се стрелнаха две-три идеи: да уговори среща, да я целуне, да й стисне ръката — някъде го беше чел — многозначително, нежно, а същевременно коварно и страстно. Но нищо не излезе. Нито я целуна, нито определи среща, даже ръка не подаде… Дотук да беше свършило! Когато тя каза „Лека нощ“ със своя приятно модулиращ глас, обърна се към вратата и хвана дръжката, в него се събуди дяволът. А може би всичко стана просто, защото в гласа й долови ирония, действителна или въображаема, дявол знае, но съвсем инстинктивно, именно когато тя се обърна с гръб към него, такава една самоуверена, спокойна, това е, защото е красива, държеше се като кралица, хубавите момичета обикновено така…

…е, накратко: шляпна я по задника, и при това силно. Чу се тих, сподавен вик. Явно я беше изненадал порядъчно. Но не почака да види какво ще стане. Обърна се кръгом и изчезна, сякаш от страх, че ще го подгони… На другия ден се приближи до Матерс като до бомба с часовников механизъм, но онзи нищо не знаеше за инцидента.

Този въпрос го безпокоеше. Тогава не мислеше нищо (колко леко за съжаление му се удаваше!), а я плесна по задника. Нима така постъпват ужасно порядъчните хора?

Не беше съвсем сигурен, но се опасяваше, че е така. След историята със сестрата на Матерс (оттогава бягаше от нея като от огън) той поне престана да гримасничи сутрин пред огледалото. Преди това беше паднал толкова ниско, че на няколко пъти с помощта на второ огледало търсеше такъв профил на лицето си, който поне отчасти да задоволи великите му изисквания. Разбира се, не беше пълен идиот и виждаше смешното в тези маймунски гримаси, но, от друга страна, нали не признаци на красота някаква търсеше, пази боже, а черта на характер! Четеше Конрад и изчервен, мислеше за великото галактическо мълчание, за мъжественото самотничество, а нима можеш да си представиш героя на вечната нощ, отшелника, с такава мутра? Съмненията останаха, но на гримасниченето пред огледалото сложи край, доказвайки си каква твърда и непреклонна воля има.