Станислав Лем - Условен рефлекс

Тези вълнуващи грижи малко поизбледняха пред наближаващия изпит при професор Меринус, когото курсантите наричаха Меринос. Честно казано, от този изпит не се боеше. Само три пъти се беше мярнал в зданието на навигационната астродезия и астрогнозия, където пред вратите на залата студентите изчакваха излизащите от Меринос не толкова, за да отпразнуват успеха им, колкото за да научат какви нови коварни въпросчета е измислил „Зловещият Овен“. Това беше другият прякор на строгия професор. Старецът му неден, който през живота си не беше стъпвал на Луната и дори прага на ракета не беше прекрачвал! — знаеше по силата на теоретическата си ерудиция всеки камък от всички кратери на Морето на дъждовете, скалистите хребети на астероидите и най-недостъпните райони на спътниците на Юпитер; говореше се, че е всестранно осведомен за метеоритите и кометите, които ще бъдат открити едва след 1000 години — той отсега е изчислил математически орбитите им по време на любимото си занимание — пертурбационен анализ на небесните тела. Необятността на неговите познания го правеше придирчив към микроскопичните знания на курсантите.

Пиркс обаче не се боеше от Меринус, защото беше намерил ключа към него. Старецът имаше собствена терминология, която никой друг освен него не използуваше в специалната литература. Воден от вродената си съобразителност, Пиркс поръча в библиотеката всички трудове на Меринус и… не, съвсем не ги прочете. Само ги прелисти и извади двеста Меринусови словесни уроди. Назубри ги както трябва и беше уверен, че ще изкара. Точно така и стана. Когато професорът чу в какъв стил му отговаря, трепна. Вдигна опърпаните си вежди и се заслуша в Пиркс като в славей. Облаците, които обикновено не слизаха от лицето му, се разсеяха. Някак се подмлади, изглеждаше като че ли слуша самия себе си — а Пиркс, окрилен от тази промяна и от собственото си нахалство, се носеше с пълна скорост — и макар на последния въпрос напълно да се провали (трябваше да се знаят формули, тук цялата Меринусова реторика не можеше да помогне), професорът му написа тлъста четворка и изрази съжаление, че не може да му пише петица.

Така Пиркс укроти Меринус. Хвана го за рогата. Много по-голям трепет изпитваше пред „идиотската баня“, която беше следващият и последен етап преди изпитите за дипломиране.

При „идиотската баня“ не помагаха никакви хитрини. Най-напред човек отиваше при Алберт, уж служител при катедрата по експериментална астропсихология, а всъщност дясна ръка на доцента — неговата дума тежеше повече от мнението на всички асистенти. Той беше момче за всичко още при професор Балло, който преди година излезе в пенсия за радост на курсистите и огорчение на служителя (защото никой не го разбираше така добре, както пенсионираният професор). Алберт водеше кандидата в една малка стаичка в подземието, където снемаше парафинова маска от лицето му. След това свалената маска се подлагаше на малка операция: в носовите отвори поставяха две металически тръбички. С това работата се свършваше. Кандидатът се качваше горе, в „банята“. Естествено, нямаше никаква баня, но както е известно, студентите не наричат никога нещата със собствените им имена. Това беше голямо помещение с басейн, пълен с вода. Изпитваният — или на студентски жаргон „пациентът“, се събличаше и влизаше във водата, която нагряваха дотогава, докато не престанеше да усеща температурата й. Това беше индивидуално: за едни водата „преставаше да съществува“ при 29 градуса, при други — чак при 32 градуса. Когато лежащият възнак във водата младеж вдигнеше ръка, преставаха да нагряват водата, а един от асистентите му слагаше на лицето парафиновата маска. След това във водата прибавяха някаква сол (макар и не цианкалий, както сериозно уверяваха онези, които вече бяха минали през „идиотската баня“) — изглежда, най-обикновена готварска сол. Добавяха я дотогава, докато тялото на „пациента“ (наричан също удавник) започнеше да се държи, без да потъва, във водата малко над повърхността 2 2 Става дума за под повърхността, но всички са го пропуснали, преводач, коректор… — Бел. на Виктор от bezmonitor.com . Само металическите тръбички се подаваха навън, така че можеше свободно да диша. Това всъщност беше всичко. Ученото название на експеримента гласеше „отстраняване на аферентните дразнители“. В действителност лишен от зрение, слух, обоняние, осезание (присъствието на водата много скоро преставаше да се усеща), скръстил ръце на гърдите си като египетска мумия, „удавникът“ почиваше в състояние на безтегловност. Колко време? Колкото можеше да издържи.