Станислав Лем - Условен рефлекс

Като че ли нищо особено. Обаче с човек в такова положение започват да стават странни неща. Естествено, всеки можеше да чете колкото си иска за преживяванията на „удавниците“ в учебниците по експериментална психология. Ала тези преживявания бяха индивидуално различни. Една трета от кандидатите не можеха да издържат не шест или пет, но дори три часа. И все пак издръжливостта си струваше усилията, защото мястото на преддипломната практика зависеше от оценката за издръжливост: който заемаше първото място, получаваше „екстра“ практика, съвсем различна от, общо взето, неинтересното, даже скучно пребиваване по различните околоземни станции. Невъзможно беше да се предвиди кой ще се окаже „железен“ и кой не — „банята“ подлагаше на не какво да е изпитание целостта и твърдостта на характера.

Пиркс премина началото доста гладко, ако не смятаме това, че без всякаква нужда си мушна главата под водата, преди асистентът да му сложи маската, благодарение на което глътна порядъчна порция и се убеди, че това е най-обикновена солена вода.

Веднага след като му сложиха маската, почувствува лек шум в ушите. Намираше се в абсолютна тъмнина. Разхлаби мускулите, както следва, и увисна неподвижно във водата. Очите не можеше да отвори, дори и да иска — парафинът плътно прилепваше към страните и челото. Отначало го засърбя носът, след това дясното око. През маската, естествено, не можеше да се почеше. За сърбеж в разказите на другите „удавници“ не се говореше — явно това беше негов личен принос в експерименталната психология. Почиваше съвършено неподвижен във водата, която нито топлеше, нито охлаждаше голото му тяло. След няколко минути имаше чувството, че тя изобщо не съществува.

Разбира се, можеше да размърда краката или поне пръстите си и да се увери, че са хлъзгави и мокри, но знаеше, че от тавана над него бди окото на регистриращата камера: за всяко помръдване се пишеха наказателни точки. Вслушвайки се в себе си, скоро започна да различава тоновете на собственото си сърце, необичайно слаби и сякаш идващи от огромно разстояние. Чувствуваше се съвсем не лошо. Сърбенето изчезна. Нищо не го стесняваше. Алберт беше сложил тръбичките в маската така ловко, че дори не ги усещаше. Изобщо нищо не усещаше. Тази пустота започваше да става тревожна. Първо изгуби представа за положението на тялото си, за ръцете и краката. Все още помнеше как лежи, защото го знаеше, но не усещаше нищо. Започна да съобразява, дълго ли е бил под водата с белия парафин на лицето. С удивление разбра, че той, който обикновено умееше без часовник да определя времето с точност до няколко минути, няма ни най-малка представа колко минути — или може би десетки минути? — са изтекли след потапянето му в „идиотската баня“.

Докато се учудваше, забеляза, че вече няма нито тяло, нито лице — изобщо нищо. Сякаш изобщо не съществуваше. Такова усещане трудно ще наречеш приятно. По-скоро плашеше. Като че ли по мъничко се разтваряше в тази вода, чието съществуване също не усещаше. Ето, и сърцето си престана да чува. С всички сили напрягаше слух — и нищо. Затова пък тишината, която го изпълваше целия, се превърна в неприятно, глухо ръмжене, в непрекъснат бял шум — чак му се искаше да си запуши ушите. Хрумна му, че сигурно е изтекло доста време и няколко наказателни точки няма да бъдат фатални. Искаше да раздвижи ръцете си.

Нямаше какво да движи: ръцете му бяха изчезнали. Не че се изплаши — по-скоро се вцепени. Наистина, беше чел нещо за „загуба на усещането за тяло“, но кой би повярвал, че това усещане може да бъде така истинско?

„Явно така трябва да бъде — успокои се. — Важното е да не мърдаш — щом искаш да имаш добра оценка, трябва да потърпиш.“ Тази максима го поддържа известно време. Колко? Не знаеше.

След това започна да става все по-лошо.

Отначало тъмнината, в която се намираше, или по-точно: която беше самият той, се изпълни със слабо светещи кръгове някъде на границата на полезрението: всъщност те не светеха, а само смътно белееха. Раздвижи очи, почувствува движението и това го зарадва. Но странно нещо — след няколко помръдвания и очите отказаха да се подчиняват…

Зрителните и слуховите феномени, това проблясване, мяркане, шум и ръмжене, бяха само невинен пролог, играчка в сравнение с онова, което започна после.

Разпадаше се. И даже не тялото: за тялото вече не си спомняше, то не съществуваше от незапомнени времена, беше минало свършено, безвъзвратно загубено. А може би никога не беше съществувало?