Станислав Лем - Условен рефлекс

Случва се понякога притиснатата, лишена от приток на кръв ръка да изтръпне за известно време. Тогава с другата, чувствителна и жива ръка можеш да я докоснеш, като парче дърво. Почти всеки познава това странно усещане, неприятно, но за щастие бързо преминаващо. Но тогава човек е съвсем нормален, жив, способен да усеща — само няколко пръста или китката са умъртвени, станали са като че ли чужд предмет, прикрепен към тялото му. А на Пиркс не остана нищо или по-точно: почти нищо — освен страха.

Разпадаше се — не на някакви си личности, а именно на страхове. От какво се страхуваше? Нямаше понятие. Не живееше нито наяве — нима може да бъдеш наяве без тяло? — нито насън. Защото не сънуваше все пак: знаеше къде се намира, какво правят с него. Това беше нещо трето. И на пиянство никак не приличаше.

Беше чел и за него. Наричаше се „нарушение на деятелността на мозъчната кора, предизвикана от липсата на външни импулси“.

Звучеше не съвсем лошо. Но на практика…

Беше малко тук, малко там и всичко се разпълзяваше. Посоки. Нагоре, надолу, встрани — нямаше нищо. Мъчеше се да си спомни къде ли е таванът. Но за какъв таван можеш да помислиш, когато нямаш нито тяло, нито очи?

— Сега — каза си — ще въведем ред. Пространство — размери — три посоки.

Тези думи нищо не означаваха. Помисли за времето, повтори „време, време“ — сякаш дъвчеше парче книга. Няколко букви без всякакъв смисъл. Вече повтаряше не той, а някой друг, чужд, вселил се в него. Не, той се беше вселил в някого. И този някой се издуваше. Набъбваше. Ставаше безграничен. Бродеше из непонятни недра, стана огромен като балон, невъзможен, слоноподобен палец, целият беше палец, но не свой, не истински, а някакъв измислен, появил се неизвестно откъде. Този пръст ставаше самостоятелен. Ставаше нещо угнетяващо, неподвижно, свит укоризнено и същевременно идиотски, а той — неговото съзнание — се носеше ту към едната, ту към другата страна на тази грамада, невъзможна, топла, отвратителна, никаква…

Грамадният пръст изчезна. Пиркс кръжеше. Въртеше се: падаше като камък, искаше да извика. Очи без лица, кръгли, опулени, които се размазваха, когато им се съпротивяваше, лазеха в него, тълпяха се, разпъваха го отвътре, сякаш беше тънкостенен резервоар, готов да се пръсне.

И избухна…

Разпадна се на независими едно от друго парчета тъмнина, които се рееха като безпорядъчно летящи дрипи овъглена хартия. И в тези трепкания и подхвърквания имаше непонятно напрежение, усилие като при смъртна болест, когато през мъглата и пустотата, която някога е била здраво тяло, а сега е само безчувствена, изстиваща пустиня, нещо за последен път се мъчи да се обади, да достигне до другия човек, да го види, да го докосне.

— Ей сега — удивително трезво каза някой, но това беше чужд глас, не неговият. Може би някакъв добър човек се смили и заговори с него? С кого? Къде? Но нали чу. Не, това не беше истински глас.

— Почакай. Другите са го преживели. От това не се умира. Трябва да се държиш.

Тези думи се повтаряха непрекъснато. Докато загубиха смисъл. Отново всичко се размаза като измокрена сива попивателна. Като пряспа на слънце. Размиваше се, неподвижно бягаше нанякъде, изчезваше.

„Сега няма да ме има“ — помисли напълно сериозно, защото това приличаше на смърт, а не на сън. Само едно все още знаеше, че не сънува. Обкръжиха го от всички страни. Не, не него. Тях. Бяха няколко. Колко? Не успя да преброи.

— Какво правя тук? — запита нещо в него. — Къде съм? В океана? На Луната? Изпитание…

Не вярваше, че е изпитание; как така — малко парафин, някаква си солена вода и човек престава да съществува? Реши да свърши с това на всяка цена. Бореше се, без да знае с кого, сякаш повдигаше огромен камък, който го е затиснал. Не можеше дори да помръдне. С последен проблясък на съзнанието събра остатъка от силите си и изстена. И дочу този стон — приглушен, далечен, като радиосигнал от друга планета.

За някакъв миг почти дойде на себе си и се съсредоточи — за да изпадне отново в следващата, още по-черна, още по-унищожаваща агония.

Не усещаше болка. Ех, да имаше болка, щеше да стои в тялото му, да напомня за себе си, да очертава някакви граници, да къса нервите. Но това беше безболезнена агония: мъртъв, нарастващ прилив на небитието. Почувствува как спазматично вдишваният въздух влиза в него сякаш не в дробовете, а в тази маса от трепкащи, сгърчени парцали на мисълта. Да простене, още веднъж да простене, да се чуе…

— Който иска да стене, не трябва да мечтае за звездите — обади се същият непознат, близък, но чужд глас.