Станислав Лем - Условен рефлекс

Въпросът за капака на входния люк беше още по-комплициран, защото за неговото положение сигнализираше централният разпределителен апарат, поставен при радиостанцията. При отваряне на люка върху пулта се запалваше червен сигнал. Едновременно с това автоматично се включваше приемникът на „зеления сигнал“. Той представляваше стъклено око в никелиран пръстен, поместен в центъра на също така остъкления екран на локатора. Трепкането на „пеперудата“ в окото показваше, че намиращият се извън станцията човек диша нормално; освен това светещата ивица върху разчертания на сегменти екран на локатора показваше къде се намира този човек. Светещата ивица се въртеше съобразно оборотите на радарната антена върху купола и показваше околностите на станцията във вид на фосфоресциращи очертания. След лъча, който бягаше като часовникова стрелка, на екрана се появяваше специфичен отблясък, предизвикан от отражението на радарните вълни от всякакви материални обекти — облеченото в металически скафандър човешко тяло даваше особено силен блясък. Наблюдавайки това изумрудено продълговато петно, можеше да се уловят неговите движения — понеже се преместваше върху по-слабо светещ фон и по този начин да се контролира темпото и посоката на движението му извън станцията. Горната част на екрана отговаряше на местността под северния връх, където се намираше изследователският кладенец; на долната половина, означаваща юг, тоест зона, забранена през нощта, беше пътят към пропастта.

Механизмите на „дишащата пеперуда“ и радиолокатора действуваха независимо един от друг. „Окото“ се задвижваше от предавател, свързан с кислородните клапани на скафандъра; той работеше на честота, близка до тази на инфрачервените лъчи, а лъчите на локатора — на половинсантиметрови радиовълни.

Апаратурата притежаваше един локатор и едно око, защото според инструкцията само един човек можеше да бъде извън станцията. Вторият, отвътре, следеше неговото състояние; при някакво произшествие той, естествено, беше длъжен веднага да отиде на помощ.

На практика, при такова кратко и безопасно излизане, каквото беше смяната на фотоплаките в кладенеца, останалият в станцията можеше да отвори двете врати — на кухнята и радиостанцията — и да наблюдава приборите, без да прекъсва кухненските си занимания. Можеше да се поддържа и радиотелефонна връзка, с изключение на часовете преди разсъмване, защото приближаването на терминатора (граничната линия на деня и нощта) се съпровождаше от такова пукане и трясък, че разговарянето беше практически невъзможно.

Пиркс добросъвестно разучи играта на сигналите. При отварянето на люка светваше червена лампа на пулта. Зеленикавата пеперуда светеше, но беше неподвижна, а нейните „крилца“ бяха прибрани до мъртвата линия — отсъствуваха сигналите, които ги караха да се разтварят. Лъчът на локатора равномерно кръжеше по екрана и там като вкаменени призраци възникваха неподвижните силуети на скалистата местност. Той никъде не проблясваше по-силно, с което потвърждаваше показанията на „пеперудата“, че в радиуса на действието му извън станцията няма никакъв скафандър.

Естествено, Пиркс наблюдаваше поведението на апаратурата и когато Лангнер излизаше да смени фотоплаките. Червената лампичка се запалваше и почти веднага гаснеше, защото Лангнер вече отвън затваряше люка. Зелената пеперуда започваше равномерно да пулсира. След няколко минути пулсацията малко се ускоряваше: Лангнер вървеше нагоре по склона доста бързо и неговото дишане, естествено, се ускоряваше. Яркият отблясък на скафандъра му се задържаше на екрана значително по-дълго от контурите на скалите, които угасваха веднага, щом лъчът ги отминеше. После пеперудата изведнъж се сгърчваше и замираше, а екранът опустяваше, блясъкът на скафандъра изчезваше. Това ставаше, когато Лангнер се спускаше в кладенеца. Неговите облицовани с олово стени пресичаха потока на сигналите. Едновременно с това на главния пулт се запалваше пурпурен надпис Alarm!, a картината в локатора се сменяше. Антената на радара, въртейки се по същия начин, намаляваше своя ъгъл, за да прочеше последователно все по-далечни сегменти на местността. Това ставаше, защото апаратурата „не знаеше“ какво е станало: човекът ненадейно изчезваше от обсега на електромагнитната й власт. След три-четири минути пеперудата отново започваше да пулсира с криле, локаторът откриваше изчезналия: двата независими един от друг прибори регистрираха появяването на човека. Лангнер, излязъл от кладенеца, се връщаше. Но сигналът Alarm продължаваше да гори — той трябваше да бъде изключен. Впрочем след сто и двайсет минути това би направил часовников изключвател — в случай че го забравят, да не се изразходва напразно електроенергия. През нощта я черпеха единствено от акумулаторите. През деня ги зареждаше слънцето.