Станислав Лем - Условен рефлекс

— Сторило ми се е — реши Пиркс.

Изкачи се горе, но го обхвана неясно безпокойство. Не вървеше, а бягаше с големи подскачания, макар че лунните скокове, въпреки мнението на мнозина, никак не ускоряват бягането: дълги са наистина, но затова пък летиш шест пъти по-бавно, отколкото на Земята. Беше стигнал до станцията и сложил ръка на перилата, когато видя втори блясък. Сякаш някой изстреля ракета на юг. Не самата ракета — куполът на станцията му пречеше — видя само призрачния отблясък на надвисналите скали: те изплуваха за секунда от чернотата и отново изчезнаха. Светкавично като маймуна се изкачи върху купола. Наоколо беше тъмнина. Ако имаше ракетен пистолет, щеше да стреля, но нямаше. Включи радиото си. Трясъци. Ужасни трясъци. Люкът беше отворен, значи Лангнер беше в станцията.

Изведнъж му хрумна, че е идиот. Каква ракета? Сигурно е било метеорит. Те не светят при падането си, защото на Луната няма атмосфера, но избухват, когато с космическа скорост се разбият в скалите.

Скочи в камерата, затвори люка, пусна въздух, почака, докато стрелките покажат необходимото налягане — 0,8 кг на кв. см, — отвори вратата и смъквайки в движение шлема, се втурна в коридора.

— Лангнер! — извика.

Отговори му мълчание. Така, със скафандъра, нахлу в кухнята. Обхвана я с един поглед. Беше празна! На масата — чинии, приготвени за вечеря, в тенджерата — разбъркана кашица за омлет, тиганът — до включената вече горелка…

— Лангнер! — изкрещя Пиркс, захвърли негативите и скочи при радиостанцията. И тя беше празна. Неизвестно откъде у него се появи увереност, че е излишно да се качва в обсерваторията, че Лангнер не е в станцията. Значи все пак бяха ракети — тези блясъци? Лангнер е стрелял? Излязъл навън? Защо? И върви към пропастта?

Изведнъж го видя. Зеленото око мигаше: той дишаше. А въртящият се лъч на радара изтръгваше от тъмнината малък, остър блясък — в най-долната част на екрана! Лангнер вървеше към пропастта…

— Лангнер! Стой! Стой!!! Чуваш ли? Стой!! — крещеше Пиркс в микрофона, без да откъсва очи от екрана.

Високоговорителят хриптеше. Трясъци на смущенията — нищо повече. Зелените крилца се размахваха, но не както при нормално дишане: движеха се бавно, несигурно, понякога продължително замираха, сякаш кислородният апарат на Лангнер преставаше да работи. А острият блясък в радара беше твърде далеч: появяваше се на координатната мрежа, начертана върху стъклото, на долния край на екрана, на километър и половина по права линия — значи някъде сред изправените, огромни, вертикални скали под Слънчевата врата. И никак не се движеше. При всеки оборот на водещия лъч проблясваше на едно и също място. Лангнер е паднал? Лежи там — без съзнание?

Пиркс изскочи в коридора. В шлюзовата камера, бързо навън! Хвърли се към херметичната врата. Но когато притича край кухнята, нещо му се мярна — черно, на бялата покривка. Негативите, които донесе и машинално захвърли тук, ужасен от липсата на Лангнер… Това сякаш го парализира. Стоеше на прага на камерата, държейки шлема в ръцете, и не помръдваше от мястото си.

Всичко е същото, както тогава. "Същото — помисли Пиркс. — Приготвял е вечеря и ненадейно е излязъл. Сега аз ще изляза след него… и двамата няма да се върнем. Люкът ще остане отворен. След няколко часа Циолковски ще започне да ни вика по радиото. Отговор няма да има…

— Безумецо, върви! — крещеше нещо в него. — Какво чакаш? Той лежи там! Може би го е повлякла лавина, паднала от върха, не си чул, защото тук нищо не се чува, той е жив, не се движи, не е паднал, но живее, диша, побързай…

Въпреки всичко не се помръдна. Изведнъж се обърна, хвърли се към радиостанцията, огледа внимателно индикаторите. Нямаше никакви промени. През всеки четири-пет секунди крилете на „пеперудата“ бавно се разтваряха — потрепвайки неуверено… И блясък в радара — на края на пропастта…

Провери наклона на антената. Беше минимален. Антената вече не обхващаше околността на станцията — тя изпращаше импулси с максимален радиус.

Приближи плътно лице към индикатора на дишането. И тогава забеляза нещо странно. Зеленикавата „пеперуда“ не само разтваряше и свиваше крилца, но и равномерно трептеше — сякаш върху бавния дихателен ритъм беше наложен друг, много по-ускорен. Спазми на агонията? Конвулсии? Там умираше човек, а той жадно, с полуотворена уста се беше вторачил в движенията на катодното пламъче — все същите, забавени и разтърсвани от друг ритъм. Изведнъж, без сам да знае защо го прави, хвана кабела на антената и го изтръгна от контакта. И стана нещо поразително: индикаторът с изключена антена, откъснат от външните импулси, не замря — крилцата продължаваха да потрепват по същия начин…