Станислав Лем - Условен рефлекс

Пиркс виждаше само струпване на светлини и сенки. Над източната, искряща граница на хребета стърчеше остър наклонен зъбер — поради липсата на замъгляване от въздуха, което да размива очертанията, той изглеждаше съвсем близо. И изведнъж Пиркс видя целия Орел. Крилото беше именно тази стена, към която отиваха; горе, на фона на звездите, се открояваше главата; наклоненият зъбер беше клюнът.

Погледна часовника си. Вървяха вече четиридесет минути. Значи има поне още толкова.

Пред следващата ивица тъмнина Пнин се спря, за да превключи климатизатора си. Пиркс се възползува от това и запита накъде води пътят.

— Там — Пнин показа с ръка надолу.

Пиркс видя само пропаст, а на дъното й — конус на сипеи, от който стърчаха огромни скални отломки.

— Оттам се откъсна плочата — обясни Пнин, като се обърна към просеката в гребена. — Това е Слънчевата врата. Сеизмографите ни на Циолковски зарегистрираха сътресението; по приблизителни изчисления е рухнал около половин милион тона базалт…

— Момент… — прекъсна го зашеметеният Пиркс. — А как доставят сега горе припасите?

— Сами ще видите, като стигнем — отговори Пнин и тръгна напред.

Пиркс го последва, блъскайки си главата над обяснението на загадката, но нищо не измисли. Нима мъкнат на гръб всеки литър вода, всяка бутилка кислород? Това е невъзможно. Сега вървяха по-бързо. Над пропастта стърчеше последната алуминиева мачта. Тъмнината ги обгърна. Включиха челните рефлектори; бледите петна трепереха, прескачайки от една каменна издатина на друга; вървяха по корниза, който понякога се стесняваше до две педи. Вървяха като по въже по съвсем плоската полица — нейната грапава, вълниста повърхност даваше добра опора. Все пак достатъчна беше една грешна стъпка, завиване на свят…

„Защо не се завързахме?“ — помисли Пиркс. В този момент светлото петно отпред спря. Пнин ги чакаше.

— Въжето — каза той.

Подаде края на въжето на Пиркс, а той, като го прокара през специалната карабина на пояса, го прехвърли на Лангнер. Преди да тръгнат, Пиркс успя, облегнат на скалата, да погледне надолу.

Цялото дъно на кратера лежеше под него като на длан — черните клисури на лавата изглеждаха като мрежа от пукнатини. Ниският централен конус хвърляше дълга сянка.

Къде беше ракетата? Не успя да я открие. Къде е пътят? Онези криволици, обозначени с редица алуминиеви мачти? Също бяха изчезнали. Виждаше се само пространството на скалния циркус в ослепителен блясък и черни сенки, проточени от една купчина камъни до друга; светлото каменно брашно подчертаваше релефа на терена с неговите гротескни групи от кратери, все по-малки — само в района на хребета Менделеев те бяха стотици с различен диаметър — от петстотинметрови до едва забележими; всички бяха идеално кръгли, с полегат външен склон и по-стръмен вътрешен; в центъра им имаше неголямо възвишение или конус, в краен случай — издатина като пъп; най-малките от тях бяха точно копие на средните, средните — на по-големите, а всичко това бе обхванато от огромните скални стени на този пръстен с трийсеткилометров диаметър.

Съжителството на хаос и порядък дразнеше човешкия разум; в това съзидание и разрушение на формите по единен образец имаше и математическо съвършенство, и пълната анархия на смъртта. Погледна нагоре и назад — през Слънчевата врата продължаваха да струят потоци бяла горещина.

След няколкостотин крачки зад тесен жлеб скалата се отдръпна — все още вървяха в сянката, но стана по-светло от лъчите, отразявани от вертикалния каменен боздуган, който изникна от мрака на някакви си два километра; пресякоха чакълест сипей и пред тях се откри доста полегат, ярко осветен склон. Пиркс започна да усеща странно вцепенение — не на мускулите, а на разума, навярно от пренапрегнатото внимание — защото всичко му се струпа наведнъж, и Луната с дивите й планини, и ледената нощ с приливи на неподвижен зной, и това страхотно, всепоглъщащо мълчание, сред което човешкият глас, прозвучаващ от време на време в шлема, изглеждаше съвсем неправдоподобен и неуместен… Сякаш някой беше занесъл на връх Матерхорн златна рибка в аквариум: толкова неуместен беше човешкият глас в това мъртво обкръжение.

Пнин сви зад последния връх, който хвърляше сянка, и цял пламна, сякаш обхванат от огън — същият огън плисна в очите на Пиркс, докато съобрази, че това е слънцето, че са се добрали до горния, оцелял участък на пътя.

Сега вървяха един до друг, пуснали и двата слънчеви филтъра на шлемовете.