Станислав Лем - Условен рефлекс

Пнин стана, измъкна от едно чекмедже няколко големи снимки и ги показа на Пиркс.

— Ето, на това място. Тук има, или по-точно — имаше плоча, дълга километър и половина, на места надвиснала над пропастта. Пътят вървеше горе-долу на една трета от височината, по тази червена линия. Канадците вдигнаха тревога. Анимцев (той все още стоеше там да ги увещава) им обясни: разликата между дневната и нощната температура е триста градуса. Пукнатините ще се увеличават, нищо не може да се направи. Нима може да се подпре плоча от километър и половина! Пътят трябва веднага да се затвори, а до станцията, след като е построена, да се прокара въжена линия. А те викат експерт след експерт от Англия, от Канада и започва истинска комедия: експертите, които казват същото, както Анимцев, веднага си заминават за в къщи. Остават само онези, които виждат начин да се справят с пукнатините. Започват да пломбират с цимент. Дълбоко инжектиране, наклонени подпори, циментират и циментират, а краят не се вижда — което зациментират през деня — се пука през първата нощ. Вече по наклона падат малки лавини, но каменните стени ги спират. Строят система от клинове, за да разсейват големите лавини. Анимцев им втълпява, че въпросът не е в лавините: цялата плоча може да падне! Жал ми беше да го гледам, когато идваше при нас. Този човек излизаше от кожата си; виждаше приближаващата опасност и нищо не можеше да направи. Ще ви кажа безпристрастно: англичаните имат прекрасни специалисти, но въпросът беше не в специалистите по селенология, а в престижа: бяха построили път и не можеха да отстъпят. Накрая Анимцев изложи своя не знам кой поред протест и си отиде. После научихме, че между англичаните и канадците започнали спорове и търкания — заради плочата, заради крайчето на така нареченото Орлово крило. Канадците искаха да я взривят — ще разруши пътя, но затова пък ще може да се построи нов, безопасен. Англичаните възразяваха — впрочем, това беше утопия; Анимцев изчисли, че ще бъде нужен шестмегатонен водороден заряд, а конвенцията на ООН забранява използуването на радиоактивни материали като взривни вещества. И така се караха и дърпаха, докато плочата рухна… Англичаните после писаха, че за всичко са виновни канадците, отхвърлили първоначалния проект — онези железобетонни виадукти…

Пнин погледна друга снимка, изобразяваща увеличената почти двукратно щърбавина на хребета; с черни точки беше обозначено мястото на срутването, което засипа и унищожи шосето заедно с всичките му укрепления.

— В резултат на това станцията е понякога недостъпна. През деня е лесно да се отиде — няколко големи прехода по гребена, само че е опасно, както ви казах — затова пък през нощта е практически невъзможно. Ние тук нямаме Земя, сам знаете…

Пиркс разбра за какво говори руснакът: на тази страна дългите лунни нощи не се осветяват от огромната лампа на Земята.

— А с инфрачервени не може ли? — попита Пиркс.

Пнин се усмихна.

— Инфрачервени очила? Какви ти инфрачервени, колега, щом един час след залеза скалите изстиват до сто и шейсет градуса под нулата… Теоретично би могло да се ходи с радиоскоп, но опитвал ли сте някога да се катерите по такъв начин?

Пиркс призна, че не е опитвал.

— И не ви съветвам. Това е крайно комплициран начин за самоубийство. Радарът е добър в равнината, но не и върху отвесна скала…

Влязоха Лангнер и Ганшин — беше време за тръгване. До Менделеев имаха половин час с ракета, после още два часа пеша, а след седем часа залязваше слънцето. Седем часа са като че ли прекален запас. Но се изясни, че с тях ще лети и доктор Пнин. Опитаха се да обяснят, че това е излишно, но домакините не искаха и да чуят.

Вече тръгваха, когато Ганшин попита нямат ли някакво съобщение за Земята — друг подобен случай няма да има скоро. Наистина между станциите Менделеев и Циолковски имаше радиовръзка, но след седем часа с пресичането на терминатора започват силни смущения.

Пиркс си помисли, че не би било зле да изпрати на сестрата на Матерс „поздрави от онази страна“, но не се реши. Така че благодариха и слязоха долу, където пък стана ясно, че руснаците ще ги изпратят до самата ракета. Тук Пиркс не издържа и се оплака от скафандъра, който му се е паднал. Подбраха му друг, а онзи остана в шлюзовата камера на Циолковски.

Руският скафандър беше по-различен от тези, които Пиркс познаваше: имаше не два, а три филтъра — за високо слънце, за ниско слънце и тъмнооранжев — за прах. По другояче бяха разположени и въздушните клапани, а в ходилата имаше много забавно устройство: те можеха да се надуват и тогава се ходеше като по възглавници. Камъните изобщо не се чувствуваха, а външният слой на подметката идеално прилепваше до най-гладката повърхност. Това беше „високопланински“ модел. Освен това скафандърът беше наполовина сребрист, наполовина черен. Когато обърнеш черната страна към слънцето, започваш да се изпотяваш, а когато сребристата — полъхва приятен хлад. На Пиркс това се стори не съвсем удачно хрумване: нима винаги можеш да се обръщаш към слънцето с която искаш страна. Ще вървиш със задника напред или как?